Милко (taurus13):Майска вело-гъбениада в две части...
http://www.mtb-bg.com/forum/viewtopic.php?f=3&t=98504&start=0
Дните се нижат като звена на велосипедна верига през малка зъбчатка и докато се обърна, Май стана на Септември. Всъщност, ако съдя по броя на почивните дни и среднодневните температури, по-скоро Септември е станал на Май, макар и не съвсем както си го е представял Гео Милев. Обзет от майски настроения и обречен да работя през почивните дни, се утешавам в спомените за едно запомнящо се майско каране с гъбено-джоджанов привкус.
Всичко започна с идеята да съчетая полезното с приятното. Както е известно, притежателите на къщи с лозички, трябва да полагат известни грижи за тях(лозичките), които грижи след време се изплащат във вид на разни еликсири в шишета. Виждаш ли, случайността пак бе на моя страна, щото тъкмо по времето, когато се полага първото пръскане за сезона, чичко Сергей организира поредната си Хисариада. (Серго, знам че не съм твърде по-млад, но онова хлапе така сладко казва: - чичко Сергей, ние с Тате идем ...) И тъй аз обзет от винени страсти, натоварих байка и пръскачката на добилото популярност като ФерХонде червено комби и отпраших към земите на древните траки.
.....Ден първи.....
И така...ден първи, време е за Хисар. Прогнозите за мрачно време не се сбъдват и въпреки тежките облаци през нощта, сутринта е ведра, слънчева и топла. Часът е само 9 и аз имам точно час да стигна до площадчето в Хисаря за срещата в 8:45.....Опс...по-вимателните веднага биха забелязали тази нередност, но както е известно, моят мозък е устроен малко по-различно - иначе казано аз съм не_без_известна Шматка, но това никога не ме е притеснявало особено - по важно е, не какъв си, а дали се познаваш.И тъй никак не се притесних и сега, защото веднага се сетих, че имам страшен жокер - знам междинната точка на карането, а именно някоя си хижа Фенера. Не съм съвсем наясно, къде да я търся тая хижа, но нали затова си имам персонална навигация. И така, около час по късно съм на стартовата линия на площадчето до паметника. Слънцето пече неумолимо и вече едва се диша. Иска ми се, час по-скоро да се скрия в гората, но от много време отлагам един експеримент с вилката си и решавам, че така и така съм окъснял, та поне да взема да пробвам. Ако сполуча, вероятно ще увелича шансовете си да настигна навреме групата. Идеята най-общо се състои с това да изпусна въздуха от вилката си, като я оставя само с едната метална пружина, помещаваща се в единия ботуш(и аз вече не помня в кой), след което да обримча короната и арката с някой друг възел и така да постигна древния въжен еквивалент на някоя от системите U-turn или пък АТА или пък дори великия TALAS. Няма нищо непостижимо за един електроинженер по образование, така че скоро се отправям с новата си 100мм-ова вилка към подстъпите на Средна Гора.
Ако съм си мислел, че за да настигна групата, ще ми е нужна техническа навигация, значи съм се излъгал - дори и без да съм изкарал курс по следотърсачество при Винету, можех с лекота да определя, кой откъде е минал из прашната Средногорска пустош.
И така захванах се да боря баир след баир в знойния пролетен ден и между другото разбрах, защо няма летни Хисариади. Всъщност то може да е имало, но няма оцелели, които да разкажат за тях. За мое щастие съм издържлив на топлина. От друга страна знам, че не всеки е така и че няма начин в такава голяма група, да няма поне няколко байкъра, които да мръхтят от "удоволствие", поради същата тая жега, правейки чести почивки на всяка срещната сянка. Движението в група, повелява последните да се изчакват, поради което вероятно пред мен се движеше една не съвсем бърза група. Преди време много разчитах на жените, за забавянето на групите, обаче да ви кажа, те много ме разочароваха - катерят нагоре като някои кози и къде по дяволите останаха немощните, мрънкащи създания от близкото минало.
Вездесъща е прахта в тази планина, поради която човек трябва да си носи клечици, за да си почиства "въздуховодите" през известно време, щото иначе рискува да се самозадуши. Разбира се, тая работа може да бъде свършена и по някой далеч не толкова деликатен начин, но това не е предмет на настоящото четиво. Понеже вече усещам, че се чудите какво стана с карането, бързам да ви успокоя, че аз все още си катеря баирите, без да спирам и много се радвам на новата си тунингована ниска предница, която освен че прави катеренето в пъти по-леко, но и значително подобрява маневреността на велосипеда. Така че, размерът е от значение, но какъв да е размерът, зависи от случая. В моя случай, по-малък е по-добър.
След няколко завоя, настигам последните от групата, далеч преди хижата, на Коритата, но това не е неочаквано, предвид условията. За моя радост в групата случайно се оказва и командирования за месеци в Пловдив СКА-калец Кроко, също така и най-видния СКА анархист Кольо, с което шансовете за някое храсталясване значително се увеличаваха.
Оттук насетне, карането продължи по същия черен път, макар и вече с по-лек наклон и дори няколко локви и не след дълго се озовахме на поляната пред хижата. Вниманието там ми беше привлечено от една дузина малки кремави гъбки, известни като Челадинки. Тия същите, освен че се явяват кръстници на популярните МТБ каски, ами и са адски вкусни, особено ако бъдат приготвени добре. Захвърлих байка на една страна, извадих ножа от джоба и се нахвърлих върху тях и след кратка неравностойна борба, те лежаха мирно на дъното на торбичката, която специално си носех за тази цел - все пак е 24 май....неее, 24 май не е ден на гъбаря деца...
Колкото и да ми се искаше набързо торбата да се опъне от гъби, това не се случи, защото аз други не намерих. Не знам, може пък вината да е била в мен - като са видели как стръвно съм се нахвърлил с ножа да ги коля, другите гъбки, мигом са си плюли на петите и са духнали в близката гора. Тъкмо по това време обаче, някой се завърна от хижата и съобщи че бира Има, но не твърде много, та ако искаме да има и за нас, било разумно да не чакаме цялата сюрия колоездачи, която се задаваше отдолу. Затова ние мигом се впуснахме към хижата, за да изпием всичката бира, преди другите. По принцип съм честен и почтен човек, но в случая ставаше дума за бира...в края на краищата, те могат да пият и чай, пък аз не.
Хижарят на хижа Фенера, такова нашествие скоро не беше виждал. Запасите му от храна и бира взеха толкова бързо да се топят, че скоро се наложи да скъта известно количество за себе си в долния ляв долап(видях те), за да може да оцелее някак през дългата майска седмица. Разбирам го напълно човека - в района дори гъби нямаше вече.
Мина се час, изпихме де що имаше, бихме камбаната по няколко пъти, направихме по някоя снимка за внуците( наскоро разбрах, че за да имаш внуци, трябвало първо да имаш деца...колко подло а ) и потеглихме обратно. Чакайте малко....как така обратно. Аз разбира се, не си бях дал много зор да прочета къде ще караме, щото нали важното е да се кара, ама пък да се спускам обратно по същия път....А, не - то карането по черен път нагоре го приемам като необходимо зло, но надолу???...Е, в крайна сметка имам ли избор - сурнахме се обратно по каменистия горски път. Някои от групата, предимно индивиди с некрофилски заложби разбира се, решиха да се зомбират, като се изкачат до една новоразкопана тракийска гробница. Ние обаче, дотолкова вече се бяхме зомбирали с този, черен прашен път, че счетохме за по-важно да се спуснем бързо надолу и да опразним първата изпречила ни се кръчма от биреното и съдържимо. (ако има малки деца, които могат да четат и в момента четат, моля да заменят думата "бира" с "боза"). Та както си бързахме надолу и на един остър завой го видях. Какво видях ли - Изборът. Всъщност видях змия, но както знаете змията е символ на избора още от времето на Адам и Ева в райската градина. Спорен е все още въпросът, дали Ева е взела правилното решение тогава, но факт е, че без змията, не би имала избор. И тъй аз в ролята на Ева, трябваше да реша - по онзи причудлив скален пейзаж встрани от пътя или по пътя. Би било твърде недемократрично, ако взема решението еднолично, поради което се допитах до другарите си. Те разбира се, веднага отчетоха предимствата на терена и бяха готови да се впуснат в приключението, поради което се наложи да заема малко опозиционна позиция:
- Ама...това хубаво нещо, то може да свърши ей там и ...
- И кво.. - каза Кроко - най-много да храсталясаме.
- Няма да ни е за първи път, добави Кольо....
Кой ме събра с тези...
Речено сторено. Захванахме по игривите скалички в стил Локорско, които несъмнено видния фрийрайдър Кирето би определил като "палави', ако присъстваше. Ами Кире - палави бяха, но скоро свършиха, за което ти няма как да си виновен, разбира се. Земята обаче е безкрайна и като свърши нещо, все друго ще дойде - в случая дойде улей. Уха....какъв улей - широк, частично затревен и с разни препятствия по дъното, насред ниската непроходима гора. Започна се едно люшкане от бряг на бряг, което дотолкова ме въодушевяваше, че на няколко пъти за малко да излетя в гората. Улея и той свърши, както вече се досещате, но онези горните скалички, през това преме се бяха промъкнали отстрани през гората и хей ги пак пред нас. Е, може и да не са били съвсем същите, но и тия без съмнение щяха да бъдат определени от Кире като палави, затова веднага ги нагазихме. Муш оттук, скок оттам, предна спирачка, задна спирачка...я вземи този храст...Е, да случват се и такива неща понякога. Скоро се появи и тайна, едва забележима пътечка, която ни отведе на китна полянка. Много пъти съм ви казвал - не вярвайте на полянки, те са подли и коварни и ви крият пътеките. Ако някой наблюдава байкър от въздуха(има кой, не се притеснявайте) той би могъл да реши, че поляната е вид скрит лабиринт. Това е така, поради особената траектория на движение, която той осъществява поради една единствена и твърде тривиална причина, а тя е:
- Къде по дяволите продължава пътеката по която дойдох?
Така е с полянките. Е, ние намерихме изход от ситуацията, но той ни заведе на друга полянка и така докато изведнъж не скочихме на прашен път пресичащ поредната поляна. Мда.....кофти...път...Огледах се за някоя змия, като в краен случай бих приел и жаба, но освен скакалци, друго нямаше - не нямам предвид нас от СКА, а ония истинските скакалци, които са по скоро символ на хаос и унищожение. Не щеш ли, провидението отново ни изпрати вестител. Бръмммм..бръ..бръммм.....не, това не е лудата жаба с мотора, а местен джигит с архаично ендуро, тръгнал на Транс-Средногорска обиколка. Човека беше много учтив - то нямаше и как да е иначе, щом провидението го беше пратило специално за нас - набързо ни опъти за поредната пътека и побърза да изчезне с моторетката, щото междувременно явно получи нова задача отгоре. А ние се отправихме към началото на спускането и подкарахме надолу по нещо като сингъл трак минаващ през серия долчинки и бабунки, който твърде бързо ни отведе право в нивята над Хисаря.
Е, оттам вече нямахме повече избори и си подкарахме последните два-три километра по пътя. Всъщност...да ви кажа, над Хисаря има едно връхче, което се казва св.Георги. Пътя, разбира се минава под него и точно това е причината поради която, вие няма как да видите какво има отгоре му. Е, това пък беше и причината поради която, ние решихме за десерт да го форсираме. Какво има отгоре ли....ами..има трева, но пък като си горе започваш да се чудиш какво ли ще да е, да си долу.
Е, затова пак се спуснахме и вече напълно удовлетворени, от това, че сме видели и горе и долу, се отправихме към площадчето и колите.
За наше удобство, там се беше оказала и една "изтръпнала" кръчма, която разполагаше с тъй необходимата ни студена бира...(боза деца, боза) Скоро слънцето залезе, всички си тръгнаха и Хисаря опустя. Но драги Хисарци, не се отчайвайте - иде нова Хисариада - чичко Сергей се е погрижил.
........ Ден втори........
Е, ако сте си мислели, че нещата приключват с едната Хисариада, вероятно сте мислели точно като мен. От друга страна ако ме познавате, ще знаете, че остана ли насаме със себе си, аз всъщност не оставам съвсем сам. А онзи другия понякога ми шепти разни неща. Аз по принцип не го слушам, но в случая този глас беше разумен. Още същата вечер с Гласът проведохме следния диалог:
Гласът: Какво хубаво време е....ако напръскаш лозите сега, утре може да покараш из Балкана.
Аз: Да, прав си...мога да опитам да пусна една пътека към Карлово, която не съм я спускал...обаче пък, как да се кача - лифта не работи.
Гласът: Баба ти все с лифт се е качвала...много добре знаеш, че не е никакъв проблем да се качиш до билото с колело на гърба - ей го колко е, има няма 3 часа и си горе.
Аз: Така е...тъкмо може да пробвам още една пътека за нагоре, по която не съм минавал ...
Гласът: Ха така...разбрахме ли се
Аз: Разбрахме се....
Напръсках аз лозите и легнах, защото на сутринта планирах да тръгна по-раничко - все пак се канех да мина по цели две непознати пътеки. По някое време през нощта се събудих от тихия тропот на дъжд по лозови листа - язък за пръскането, но така е в живота понякога. Опитах се да споделя с Гласът, че май мероприятието се отлага, но той се правеше на заспал...заспах и аз.
Сутринта дойде твърде бързо и аз скочих с нескрито неудоволствие. Никога не съм обичал да ставам рано, но знам че има един единствен случай, когато това си струва и то е когато ще се кара - за всеки случай, винаги си обещавам, че стигна ли до първата полянка, ще си отспя яко....кого ли вече лъжа и аз. Времето не мислеше съвсем така, но то пък, никога не е било много по мисленето - просто си стоеше едно такова навъсено и кисело...
Билото на планината не се виждаше от мъгла, но беше все така топло по майски. Ха така, значи ще има гъби. Веднага се сетих за нещастния си гъбобер вчера и реших, днес ако не друго, то поне гъби ще набера. За всеки случай, щях да си взема и колелото- ей така, ако изникне нещо за каране. Всичко изглеждаше тъй хубаво, до момента в който не си потърсих панталона.... който се оказа на простора в градината. Не, не беше съвсем мокър - колко да е валяло през нощта - има няма няколко часа. Затова пък клина ми е сух...ха-ха....е, затова пък обувките ти също са били на двора...хе-хе! Не, това вече беше ама наистина прекалено. Всеки друг би се отказал, но на мен ми мина следната мъдра мисъл - дори и да бях съвсем сух, в момента в който нагазех в росната гора, насред росната трева, веднага щях да стана росно мокър до кости. Какво удобство само е това, помисли си - влизаш в росната гора и просто няма как да станеш по-мокър. Ей тоз пък, две думи каза само и веднага ма склони. И така след известна авто-аклиматизация, изразяваща се в мръхтене и гримаснечене, съчетано с неволни мускулни конвулсии и тръпки, аз бях готов за път. Отворих портата, изкарах байка, затворих портата и вече нямаше връщане. То и да исках да се върна, вътре вече не остана никой, който да ми отвори...Поех по улицата, след това през поляните и скоро се шмугнах в гората. Отне ми известно време за да открия къде точно, коварната поляна е скрила началото на пътеката, но тук помогна "Тетриса".
Както казах, от 5-те пътеки, които се спускат към селото, само тази никога не съм я минавал, макар да е единствената обозначена официална туристическа пътека от с.Иганово за Гердек тепе. То това всъщност не с случайно - именно защото е означена на картата, тя нямаше как да ми избяга, поради което си я бах оставил "за десерт". Пътеката започна обещаващо, още с влизането в гората. Скоро забелязвам много важен ориентир:
Конска тор - както съм казвал и друг път, това е знак, че път има. Където може да мине кон, може и байкър. Все пак коня не е лисица, та да ви се шмугне в храсталака.
И така напредвам аз по пътеката, а тя все повече започва да ми харесва...но за надолу. Навирам се в едно обрасло дере, където най-много да налетя на баба Меца, но участъкът се оказа не толкова дълъг и скоро отново катеря стръмно нагоре по левия гръб. Тук пътеката е страхотна.
Като става дума за пътеки за нагоре, предпочитам именно такива - качваш байка на гръб, опъваш право нагоре и на всеки три крачки, отчиташ един метър денивелация. Много мразя да си губя времето в безкрайно крачене по лабави пътеки. Сега ще кажете, ми като са лабави, карай ги. Карайте ги вие - аз имам тепърва гъби да бера и непознати пътеки да търся и хич не ми е до такива работи. Я виж, набрах бързо височина и вече имам изглед към Карловската низина.
Хубавата новина е, че времето май се оправя. Докато се кача до билото, сигурно вече и там ще се е оправило. Много е важно човек да си има надежди. Може да не са някакви там големи надежди - и една малка искричка върши работа. Каква работа върши ли - ами такава, че да те накара да продължиш нагоре, дори и когато почнат да падат първите капки дъжд от привидно слънчевото небе.
Междувременно мислите ми са саботирани от познат аромат. Какви аромати, смятате, че едно теле като мен различава най-добре - познахте, хранителните. Та като ми замириса на един такъв хубав старопланински боб с наденичка в гърненце, какъвто правят в механа дядо Йоцо под Очиндол...ауууу Скоро открих източника на това ухание:
Дребния буреняк покрай пътеката всъщност е джоджен и по напечените южни централно-балкански склонове, той добива най-рафинирания си аромат. Веднага се сетих за една стара реклама:
- Бабо , бабо, какви тайни подправки слагате на тези кюфтета?
- Е, какво да им слагаме...мащерка им слагаме...чубрица им слагаме.....фиууууууууу и вятър помита всичко, заглушавайки думите за старата жена....
Балкана пази своите тайни!
Та така, късам си аз стръкче джоджен и го прибирам в раницата, с надеждата Балкана да се държи прилично. Той всъщност си е приличен, но предимно в ниското. Колкото повече набирам височина, толкова по неприличен става. Скоро установих, че пръските идат отгоре - не от небето, а откъм билото. Затова пък пътеката излиза на скален гръб и започват едни такива неща, които разнежват коравата ми байкърска душа.(не е толкова корава, ама се надявам да подлъжа някоя наивна девойка да се хване да я омекотява) Ето вижте:
Новата система работи втори ден безотказно:
Това, което особено ме плени в тази част на Балкана преди няколко години, е онзи южен полъх, миризмата на билки, странните изкривени дръвчета, израсли директно на скалите и сипеите, мистичните мъгли, които есенно време се спускат бавно като дихание от гората и те обвиват от краката до кръста и имаш чувството, че ей сега ще изплуват самодивите. И всичко там някак ми мирише на древност и понякога имам чувството, че ей сега отнякъде ще изтрополи някоя римска преторианска кохорта в златисти доспехи, ескортираща важен патриций по пътя към лековитите минерални извори на Диоклецианополис. Като изключим подобни лирически сантименти, терена е брутален за каране - всичко се движи и пързаля и човек просто трябва да приеме факта, че не е необходимо едно колело да се търкаля, за да слиза надолу - нито пък да го прави в правилната посока. Карането по такъв терен, носи философски прозрения за относителността на нещата. Аз самият, дотолкова вече свикнах с това, че се улавям как на стабилен терен, съм в постоянна готовност за изпързалване и някак нямам доверие на сцеплението на гумите, което ме забавя значително по бързите гладки пътеки. Такива обаче, не обичам да карам, защото не предлагат никакви особени предизвикателства, освен най-примитивното - скоростта.
И тъй продължавам да катеря нагоре, а пътеката е все така хубава, но вече и мокра.
Скоро започна да вали съвсем истински и се наложи да сложа за пръв път тази година и дъждобран. Тъкмо повод, да си пробвам и дъждобрана за раница, който разкарвам вече година с мен и който освен да плаши дъждът, друго не е свършил до момента. С набирането на височина, дъждът се лее все по обилно и само на моменти утихва леко, а аз използвам тези моменти, за да извадя бързо фотоапарата и да заснема някой кадър.
С излизането от гората, нещата не станаха по-розови - всъщност станаха по-сиви. Докъдето погледа стига по билото на планината - от Тимок до Черно море, все мъгли и страшен облак чер.
Е, поне дъждът е топъл, пък и не може все да вали. Не може ли ..? - ако се сетиш за уроците по география, ще си спомниш, че Балкана е своеобразна бариера за студените влажни въздушни маси от север. И какво става когато тези влажни( и черни) въздушни маси се сбъскат с голямо препятствие на пътя си...става, това което става в момента - барабани вода по качулката ми, оттам се стича по носа ми, после ми влиза в носа, като отмива лекарството за сенна хрема с което се парфюмирам сутрин, което пък влиза в гърлото ми и здраво ми горчи. Географията може да бъде горчива дисциплина. И така, докато си мисля и си ходя с колело на гърба вече два и половина часа, изведнъж пред мен с открива цяло семейство гъбки Челадинки.
Хъм, вярно че си взех торбичка, но няма да седна сега в този порой да ти бера 10 гъби. Внимвайте какво си мислите - все някой ви чете мислите и понякога този някой има големи сили. Не щеш ли изведнъж гъбите станаха 20, 30...100, цяла редица - на хорца, напред и назад се люшкат и припяват - откъсни ни, набери ни, в тенджера пусни ни и вкусно похапни ни...
Е, това е, мисля си аз - какво извратено чувство за хумор имат тези отгоре - между другото, една приятелка казва, че не били "Тези", а бил само един "Той", но пък една друга приятелка казва, че древното име на единствения "Той" било в множествено число. Христяините, обаче са практични хора и са решили този въпрос подобаващо, като измислили триединството - така, хем си е "Той", хем си е "Тези". Все пак, аз съм електроинженер по образование и майстор по душа и професия, така че кой съм аз, та да решавам за такива глобални теологически въпроси. Това което исках да споделя с вас е, че в крайна сметка, в живота, ако искаш нещо истински, винаги го получаваш. Но...винаги има някоя уловка - получаваш го по начин, който не очакваш... получаваш го, когато вече тъкмо си престанал да го искаш...получаваш го, но когато не можеш да му се радваш и т.н и т.н
Ето и аз получих гъби, обаче вали такъв порой, че как да ги бера....И тъкмо отминах, примирен със съдбата и Гласът се обади.
- Добре де - искаше гъби, ето ти гъби...!
Да бе, защо да робувам на предразсъдъци - че какво ми пречи да бера гъби и по време на дъжд. Захвърлих раницата на земята, извадих торбата и се отпочна една сеч.....искам да ви кажа, че в сравнение с това, което ще пише за този ден в аналите на гъбите(деца, не е това което си мислите) Баташкото клане, ще изглежда като невинно наказание в детската градина. Всъщност малко се увлякох - аз не съм Куентин Тарантино - аз просто си набрах малко гъбки с едно ножче. По някое време с огромно удовлетворение установих, че няма повече останали гъби по поляната наоколо и се отправих към раницата си....която пък, бях захвърлил с гърба нагоре. Е, сега вече и там е мокра. Голяма работа - изключих телефона, махнах му батерията и го натъпках в средата на раницата, след което поех нагоре. Защо пак поех нагоре ли....ами, не знам - нали нагоре бях тръгнал. Вързах гъбите на колана на раницата, че да ми е подръка плика, ако намеря още и подкарах поредния баир. Поне не гърми....
Буммм! - внимавайте какво си мислите. Бум-Бумммм - някак далечно иде, ще да е откъм Вежен. Да, точно така - само Вежен може да е - то самото име си му звучи така - не съм лингвист, но съм сигурен, че все на някой древен език, Вежен ще да значи "върхът на гръмотевиците". Насам няма да дойде - това тук е някакво си смотано Гердек тепе - пъпка по пътя от Дерменка към Добрила. Бумммтряс...храссс - ей това, май беше близко. Започвам да се чудя къде да се скрия с това желязо на гърба си, ама то няма много къде, тъй като гората остана долу. Следващата гора пък е горе. Ускорих крачка, та да стигна до билната гора, по-бързичко някак. Баммм...ааа това взе да става страшно - променям траекторията и завивам вдясно. Може да стане по-дълго, но поне ще движа покрай гората, та току виж онзи отгоре уцели някое друго дърво, вместо мен. Поредния гръм не накара сериозно да помисля за живота и съдбата си - дали пък може да ми е писано да бъда изпържен. Все пак, мисля си, щом чуваш гръм, значи все още си жив. Предполагам, че ако ме тресне, нищо няма да усетя, защото първо ще ми изключат "бушоните" в нервната система и после ще се изпържа, но пък вече ще ми е все тая. Сссссс....пук Бамммммм - това беше гадно близо, толкова близо, че чух самият разряд. Последни метри до гората - хвърлям колелото на една страна и отивам на 10 метра от него, като заставам на известно разстояние от едно дърво, така че, ако удари по него, да не ме засегне някоя утечка.
Наоколо текат поройни реки отвсякъде навсякъде - и там където е имало и там където е нямало. След двадесет минути бурята отминава леко и мълниите се отдалечават към Амбарица. Време е да тръгвам. Изкачвам Гердека, хващам пътеката и скоро съм на пътя за Добрила.
За беда, от ходенето с мокрия клин, съм се протрил на сгъвката на крака и ме боли пр всяка крачка. За щастие скоро се качвам на седалката и подкарвам най-сетне колелото. В бързината обаче, съвсем забравих за плика с гъбите на кръстния колан и по някое време пликът се отвърза и падна на земята, след което беше настъпен със задната гума. Това малко развали търговския вид на продукта, но не и вкусовите му качества - само малко щях да видя зор с измиването. Подгонвам по пътя в гората стадо диви коне. Един от конете има проблемен корем и "леко" разтройство, поради което постоянно минира пътя ми с едни ужасни на мирис, блудкави зелени неща. Конете обаче няма къде да отидат, тъй като отстрани е гора и затова си кретат пред мен по пътя на почетна дистанция, като от време на време ме поглеждат недоверчиво през рамо. През всичкото това време онзи кон се държеше за корема и се превиваше и напъваше, а аз заобикалях на зиг-заг онези зелени неща и вече чувствах че се задушавам. Ей...накрая успях да натиря табуна в една малка полянка насред гората и си отдъхнах - то хубаво било да ти мирише само на мокра гора. Скоро се показа и хижа Добрила.
Там разбира се нямаше жива душа, освен стопанина, който мрачно гледаше през стъклото на столовата, съвсем в унисон с времето отвън.
- Добър ден!
- Добър....
- Има ли супички, бирички
- Има....
- А боб...?
- Има...
Шляп..шляп...шумно се насочвам към една маса, а подире ми мокри кални дири. Стопанина ме гледа лошо - току що е чистил, с надеждата да си го погледа чистичко, поне докато времето се оправи и досадните туристи не се домъкнат отново. Тръсвам се на една пейка, като оставям раницата да се отцежда горе до вратата. По телевизиата дават нещо си...Зяпам с едно око, но основно съм зает да треперя. Досега се движех и не ми беше студено, но седнах ли, веднага усетих всичката вода която бях попил. Изядох си боба, изпих си бирата, но пак ми беше студено. Бобът е менте...не струва - прилича на бобена каша и дори няма джоджен. Навън не изглежда да става по-сухо и топло. Иде ми да си взема една стая, да се изкъпя и да се бухна гол под завивките, докато навън изгрее слънце....когато и да стане това. Скучно ми е...по принцип не съм много комуникативен тип, но понякога ми се приказва, дори и само за да си стопля лицевите мускули. Опитвам някаква комуникация с хижаря.
- Имате си капчук - казвам аз, визирайки кофата поставена на една маса, за да събира падащата от тавана вода...
- Аха...
- Че, нали е нова хижата?
- Така си е от началото...
Човека продължава да си глади едни покривки и е ясно, че докато не престана да отделям след себе си влажни кални секрети, като някой гигантски охлюв, няма да спечеля благоразположението му....
- Аз ще тръгвам...
- Добре...
Събирам си нещата и се изнасям. Навън пак вали..макар и по-слабо. Пука ми на мен - аз съм надолу...кой знае кога и къде, но все пак теоретично надолу. Но първо тръгвам по равната пътека към х.Левски....
Тази равничка, тясна и вдълбана в терена пътечка обаче, се беше превърнала в басейн с един единствен кордор. Абе какво да ви кажа - една малка Венеция. На мен самата вода отдавна не ми пречеше, но проблема е, че под водата се бе образувал тлъст слой лепкава тиня, в която се затъваше здраво.
Това доста затрудняваше въртенето, но пък студът ми даваше силен стимул. Превъртам дере след дере, а дъждът почти спря и дори на изток небето просветлява.
Настроението ми се завръща. Ето, че и пейзажа става много по-приятен, зелен и освежен от пороя. Излизам на китната полянка със заслончето, където пътя се разклонява - за х.Левски и за Карлово. Е, аз съм надясно. Поемам по пътеката с скоро се появяват първите хубавини.
Опита ми да премина през тези кални и мокри скали, със спъната мека вилка и без протекция, за малко да завърши зле за мен. Върха на всичко беше, че и спирачките в първия момент отказаха поради всичката гняз, която бе попаднала между накладките и диска. След като едва не се пречуках, отчетох грешката си и спрях за да напомпам вилката и да си облека защитната екипировка. Пътеката обаче, повече не прояви желание да ме малтретира и продължи с приятен наклон, но без твърде големи препятствия, като скоро излезе на поредната полянка...
Е... излиза, че за да се спуснеш, понякога трябва да се качиш. Това всъщност е вр. Сакарица и не е твърде много. Захващам изкачването и използвам момента да щракна някой друг пейзаж. А междувремено пролетта отново се завърна и то как...
Купена все още не е облякъл зелената си премяна
Сещам се за обещанието си, да му дремна на първата подходяща полянка. Ами по-подходяща от тази, здраве му кажи. Слънцето напече и дори успях да поизсъхна, след което унищожих последните запаси храна в раницата. Бих пил и кафе...ами всъщност защо пък не. Сетих се, че отдавна мъкна едно забравено пактче 3in1 в джоба с инструментите. Изсипах съдържанието в шишето с малко вода и след едноминутно бълникане, то замяза почти на фрапе. Ето затова предпочитам да си нося водата в шишета, а не в мехове - понякога е много практично. Е, за съжаление вече трябваше да ставам, ако не исках отново да завършвам карането с фар и челник.
И така, изкачих набързо връхчето и вече съм по ръба, който трябва да ме отведе право до Карлово - поне според "Тертиса". По този тревист гръб, ясно бе оформена, една хубава тясна пътечка - не че карах по нея, но ми служеше за ориентир.
На това място обаче, ориентирът ми взе че зави вдясно...хъм аз пък мислех, че ще карам все по ръба. Пътеката обаче, бе така ясна, че у мен не остана и най-малко съмнение накъде да карам - дори не погледнах ГПС-а.
Заспусках се по широка камениста пътека насред борова гора и скоро излязох на една поляна. И какво мислите стана - същото, както обикновено - загубих пътеката и идея си нямам в кой точно долен край да я търся. Всъщност точно сега се сетих, че май малко прибързано с сурнах надолу, без да погледна Тетриса. Мда...според него, излизаше, че съм се отклонил яко от следата - изобщо не е трябвало да слизам насам, но пък аз друга пътека така и не видях. Ама тази пътека, все от нещо е направена - може и говеда да са, но то нали и аз не съм по-малко такова, та реших да си карам надолу, пък където изляза. Зарязах колелото и след кратко лутане хванах продължението, което ме изведе на едно обширно пасище с много крави, две големи кучета и една къщурка - каква идилия само.
Предположих, че пътя ми е все надолу и се заспусках по ръба. Тези двамата обаче, не останаха безучастни - кой знае какво си мислят - леле, цял ден чакаме нещо да изскочи от гората, та да го полаем. Е, разбирам...всеки си има нужди - оставих ги да се налаят на воля - кога пак ще им падне истински жив велосипедист по тия чукари.
Скоро се откри гледка към съседния ръб, по който трябваше да се намира официалната пътека. За малко ми мина през главата еретичната мисъл, да преджапам дерето и да се кача отсреща, обаче днес вече много носих, пък и нали трябва да ми остане нещо за каране и за друг път.
Подкарах си надолу аз и що ли ми трябваше да гледам в земята....ама щом погледнах, вече не можех да се преструвам на невидял. Хвърлих байка и опосках поредното хорце челадинки.
Между другото, интересно ми стана, как Краси би определил тази необикновена интригуваща земна форма. Известно е, че доктора описва всичко по терена с анатомични термини, ако не и предимно...гинекологични. :D
А пък ето от там ида...
Спуснах се почти до края на гърба и пред мен се откри Карлово...
По принцип идея си нямах накъде да продължа оттук, тъй като следваше гора. А горите тук са малко гъстички, ниски и храсталиви за ГФР(горски фрий райд). От досегашният си опит знаех, че със сигурност има пътека за надолу, тъй като овчарите са мързеливи хора и винаги си прокарват някоя директна пътечка. Ако наприемер на този гръб пасе овчаря Пешо, а на съседния овчаря Гошо, би било логично да има една изкачваща пътека от Карлово до тук и една подсичаща, която да свързва двете била. Да ама така може да мисли само министъра на магистралите - бай Гошо и бай Пешо, не обичат да си делят пътеките и всеки си прокарва по една собствена - от своята къща, право до лятната паша горе в Балкана. Всъщност, не си мислете, че Гошо и Пешо лично се занимават с това - те са делегирали тези права на своите коне. Яхват си коня, дават му един зор отзад и коня сам намира пътя нагоре. Има и друга причина да правят това, освен мързела - обикновено Пешо и Гошо, тръгват нагоре с изобилни запаси от гроздови еликсири и просто не биха запомнили, откъде точно са минали, поради което всеки път биха минавали по различен маршрут, а както знаем пътека така не става - за тази цел си трябва постоянство, на което само един кон е способен. За щастие на двамата овчари, в този район на Балкана, не се намират твърде много диви круши, които да ферментират по земята, щото тогава и коня ще утече....пред алкохола, всички са равни.
И така, остава само да намеря пътеката. Сигурно си мислите, че е лесна работа - така мислите, щото сте начинаещи и просто ви върви. Аз съм видял толкова много пътеки, че вече мисля комплицирано. Знам, че има поне 1000 начина една пътека да тръгне надолу и понякога това може да стане дори с тръгване нагоре. Докато размишлявам статистически, по-наблюдателните от вас, вече са забелязали какво има на преден план на последната снимка(ако сега си въртите главата да видите какво има там, не сте от наблюдателните). Там има една пирамидка от камъни, която не е натрупана там от торнадо. Е, по някое време и аз я видях, но първо малко се полутах из храстите преди гората. След като един път червея на съмнението(винаги съм се чудел как изглежда това) се загнезди в моя мозък, бързо открих още една дузина подобни пирамидки. Да направиш от тази съвкупност обаче линия, се изискват умения, почти колкото на древния талант, успял да види един тиган и едно канче на небето, като две мечки. И тъй като до момента, аз не бях успял да постигна това, колкото и да напъвах въображението си, реших че онзи е постигнал това с помощтта на някои видове билки и гъбки, с които не разполагах. Затова използвах далеч по прост алгоритъм:
1. Намираш пирамидка на поляната->2.Проверяваш дали намерената пирамидка, е нова->3. Ако не е нова се връщаш в точка 1, ако е нова, проверяваш дали е последната до гората - Ако не е последната, връщаш се в точка 1, ако е последната, то следва край - открил си входната точка в гората.
Винаги съм се чудел на хората, които мислят, че алгоритмите са измислени за целите на програмирането, щото да мъчат нещастните студенти в първи курс. Както виждате, алгоритмите имат своя древен произход. И така, използвайки този метод, а скоро определих последната пирамидка, с което се предполагаше, че съм открил входната точка в гората и естествено веднага маркирах точката на Тетриса, като и дадох пространно и описателно име, вместо твърде лаконичното "точка 056". Това последното ми отне малко време на сензорния дисплей, но си струваше такова важно откритие, да бъде обозначено подобаващо. След това се шмугнах в гората, където започна пътека...и скоро свърши. Бреххх - излязох обратно и влязох малко по иначе и този път вече видях истинската пътека. Това обаче наложи да маркирам нова 057-ма точка и да и дам ново, но не толкова пространно име, завършващо с N(от New), та да се знае, че тази е истинската. След това продължих по пътеката....докато и тя свърши. Ай стига бе...Върнах се пак до пирамидката и отчетох, колко хитроумно е разположена тя, така че да обслужва поне една дузина начални пътеки. Захванах поредната, като този път и дадох още по кратко име с наставка L(от Last)...надявай се...и тая свърши. Струва ми се, че тия всичките пътеки са образувани само от шаранчета като мен, които са търсили истинската пътека. Избрах една нова точка и се шмугнах в гората, където след кратко лутане из лабиринт от пътечки, попаднах на една широка и хоп...излязох от гората. Е, тая вече сигурно е най-истинската, но понеже вече ми свършиха наставките и бях взел да ставам суеверен, маркирах точката просто като "точка 059" - всъщност на фона на всички останали, името си беше направо уникално. Оригинална се оказа и пътеката, която този път проходих доста надолу, докато се уверя, че няма да свърши някъде.
Такааа...какво ми липсва - а, колелото. А то е...знам ли къде е? - още преди да захвана алгоритъма с пирамидките, го бях зарязал на поляната сред шипковите храсти. Как пък не се бях сетил, колко много си приличат тия шипкови храсти - тук колело, там колело..няма колело. Е, има Тетриси за тая работа - определих посоката на началото на пирамидалните ми лутания и право напред по азимут през храсталака. Чиста работа...много съм доволен, че не се наложи да си го търся с фенерче, че слънцето вече клонеше към залез.
Влязох в гората и подкарах по бързата крива пътечка надолу. Неизвестния маркировач, тук се беше престарал, като беше строил по една пирамидка на всеки 10 метра - като че ли имаше къде другаде да ида.
Предполагам, че просто е тръгнал отдолу с ентусиазъм, който лека-полека е намалявал с набирането на височина и така след края на гората, вече го е карал през пръсти - важното е да имаш обяснение за всичко...и ако видиш някоя жена, непремено да и обясниш - те много обичат така, кара ги да се чувстват сигурни.(обаче напоследък изпитвали известна несигурност относно, точния размер на 20см, щото обясненията, които мъжете давали, твърде често се разминавали)
Хряссс....упс...тряс...отдавна подозирам, че сред "Тези" има и жена...мисля си аз, докато се изравям от храстите. Идея си нямам какво стана на този завой - както се бях замислил, нещо ме дръпна и ме катапултира от байка. Скоро намерих виновника:
Това малко жилаво букче, израсло точно на пътеката, беше образувало своеобразна кука, където бе попаднал левия ми педал. Трудно е да спреш 100 килограмов ездач на 16 килограмов велосипед - направо го бях отпрал. Сега, ако знаех че така ще стане, бих поискал първо екологична експертиза, но вие сте ми свидетели, че стана случайно. За късмет, курбела се оказа корав и държеше педала здраво за оста.(ама кой по дяволите ги измисля тия термини :eyebrow: ), така че аз можах да си продължа надолу с технчески изправен велосипед. На финалната фаза, пътеката се превърна на улей, но очевидно улея не беше правен за велосипеди, щото широчината му стигаше съвсем точно, колкото да минат педалите на 2 см от борда - на това му викам аз сингъл трак, а на това което последва му викам "човка". Единия педал се закачи в борда, кормилото рязко зави, вилката рязко се сгъна и едно пухкаво тяло прелетя над кормилото и се сурна в улея, като топка за боулинг запратена от непохватен новак. За финал едно зелено колело се стовари отгоре му и само облаче прах за кратко време загатваше за произтеклите събития. След това настъпи тишина....
Спокойно бе, жив съм - просто си почивам. Почиването се оказа по-лесно от разплитането на крайниците, особено когато долните са отгоре, но пък са под велосипед и всичко това е навряно в тесен 50 см и дълбок 70 см улей. Надявах се да не мине някоя хубавичка самотна туристка точно сега, че трябваше да почна с ..."не е това, което си мислите". Е, всичко си има край, макар понякога този край да започва с една виладжийска чешма.
......ден 2 ама след няколко часа......
Обаче ако сте успели да прочетете всичко това, значи сте по упорити и от мен. Все пак държа да отбележа, че гореописаните истории са по напълно реални събития и нивото на художествена измислица е сведено до абсолютния минимум - за сведение, точки от 056 до 059, все още се намират някъде из Тетриса ми. Аз успешно се добрах до къщата в Иганово, където дълго тропах на вратата, но тъй като вътре все още нямаше никой, който да ми отвори, се сетих, че имам ключ в джоба. Прострях си дрешките на двора, но този път съвсем умишлено - много ми се искаше "Онези" отгоре, накрая да вземат да свършат нещо полезно, като ги преперат, но както вече знаете, това ще се случи ама някой друг път....или когато не го очакваш, или когато те току що са били изпрани или....важното е, че ако настина го поискам, все някога ще се случи.
За момента обаче, това не беше на дневен ред. Време беше да се погрижа за кулинарната страна на карането.
Така...измиваме гъбките, кипваме вода, пускаме гъбките и 10 минути ги гледаме как се въртят нагоре надолу. Изсипваме водата, като оставяме малко, след което разтапяме и леко запържваме масълце и го изливаме в тенджерката.
Започваме на добавяме подправки, които да придадат приятния пикантен вкус на гъбките - правим това, като постоянно опитваме, но все пак внимаваме да не изядем всичките гъбки, преди да сме приключили с готвенето. Размиваме в студена вода лъжица брашно и добавяме с бъркане в супата до леко сгъстяване. Добавяме сол на вкус и сме готови. Чаша вино и една салатка и е време да обавя края на карането....
...Ох, много ми се усладиха тия гъбки и почти оправих цялата тенджурка. Спорен е въпросът, дали калориите набавени от тези гъбки обаче, компенсираха изразходените по набирането им, ама какво ми пука - аз да не живея в каменната ера...
......Ден 3.......
Спокойно, няма ден 3. Ама ако сте успели да прочетете всичко това, вие сте наистина много упорит тип.
http://www.mtb-bg.com/forum/viewtopic.php?f=3&t=98504&start=0
Дните се нижат като звена на велосипедна верига през малка зъбчатка и докато се обърна, Май стана на Септември. Всъщност, ако съдя по броя на почивните дни и среднодневните температури, по-скоро Септември е станал на Май, макар и не съвсем както си го е представял Гео Милев. Обзет от майски настроения и обречен да работя през почивните дни, се утешавам в спомените за едно запомнящо се майско каране с гъбено-джоджанов привкус.
Всичко започна с идеята да съчетая полезното с приятното. Както е известно, притежателите на къщи с лозички, трябва да полагат известни грижи за тях(лозичките), които грижи след време се изплащат във вид на разни еликсири в шишета. Виждаш ли, случайността пак бе на моя страна, щото тъкмо по времето, когато се полага първото пръскане за сезона, чичко Сергей организира поредната си Хисариада. (Серго, знам че не съм твърде по-млад, но онова хлапе така сладко казва: - чичко Сергей, ние с Тате идем ...) И тъй аз обзет от винени страсти, натоварих байка и пръскачката на добилото популярност като ФерХонде червено комби и отпраших към земите на древните траки.
.....Ден първи.....
И така...ден първи, време е за Хисар. Прогнозите за мрачно време не се сбъдват и въпреки тежките облаци през нощта, сутринта е ведра, слънчева и топла. Часът е само 9 и аз имам точно час да стигна до площадчето в Хисаря за срещата в 8:45.....Опс...по-вимателните веднага биха забелязали тази нередност, но както е известно, моят мозък е устроен малко по-различно - иначе казано аз съм не_без_известна Шматка, но това никога не ме е притеснявало особено - по важно е, не какъв си, а дали се познаваш.И тъй никак не се притесних и сега, защото веднага се сетих, че имам страшен жокер - знам междинната точка на карането, а именно някоя си хижа Фенера. Не съм съвсем наясно, къде да я търся тая хижа, но нали затова си имам персонална навигация. И така, около час по късно съм на стартовата линия на площадчето до паметника. Слънцето пече неумолимо и вече едва се диша. Иска ми се, час по-скоро да се скрия в гората, но от много време отлагам един експеримент с вилката си и решавам, че така и така съм окъснял, та поне да взема да пробвам. Ако сполуча, вероятно ще увелича шансовете си да настигна навреме групата. Идеята най-общо се състои с това да изпусна въздуха от вилката си, като я оставя само с едната метална пружина, помещаваща се в единия ботуш(и аз вече не помня в кой), след което да обримча короната и арката с някой друг възел и така да постигна древния въжен еквивалент на някоя от системите U-turn или пък АТА или пък дори великия TALAS. Няма нищо непостижимо за един електроинженер по образование, така че скоро се отправям с новата си 100мм-ова вилка към подстъпите на Средна Гора.
Ако съм си мислел, че за да настигна групата, ще ми е нужна техническа навигация, значи съм се излъгал - дори и без да съм изкарал курс по следотърсачество при Винету, можех с лекота да определя, кой откъде е минал из прашната Средногорска пустош.
И така захванах се да боря баир след баир в знойния пролетен ден и между другото разбрах, защо няма летни Хисариади. Всъщност то може да е имало, но няма оцелели, които да разкажат за тях. За мое щастие съм издържлив на топлина. От друга страна знам, че не всеки е така и че няма начин в такава голяма група, да няма поне няколко байкъра, които да мръхтят от "удоволствие", поради същата тая жега, правейки чести почивки на всяка срещната сянка. Движението в група, повелява последните да се изчакват, поради което вероятно пред мен се движеше една не съвсем бърза група. Преди време много разчитах на жените, за забавянето на групите, обаче да ви кажа, те много ме разочароваха - катерят нагоре като някои кози и къде по дяволите останаха немощните, мрънкащи създания от близкото минало.
Вездесъща е прахта в тази планина, поради която човек трябва да си носи клечици, за да си почиства "въздуховодите" през известно време, щото иначе рискува да се самозадуши. Разбира се, тая работа може да бъде свършена и по някой далеч не толкова деликатен начин, но това не е предмет на настоящото четиво. Понеже вече усещам, че се чудите какво стана с карането, бързам да ви успокоя, че аз все още си катеря баирите, без да спирам и много се радвам на новата си тунингована ниска предница, която освен че прави катеренето в пъти по-леко, но и значително подобрява маневреността на велосипеда. Така че, размерът е от значение, но какъв да е размерът, зависи от случая. В моя случай, по-малък е по-добър.
След няколко завоя, настигам последните от групата, далеч преди хижата, на Коритата, но това не е неочаквано, предвид условията. За моя радост в групата случайно се оказва и командирования за месеци в Пловдив СКА-калец Кроко, също така и най-видния СКА анархист Кольо, с което шансовете за някое храсталясване значително се увеличаваха.
Оттук насетне, карането продължи по същия черен път, макар и вече с по-лек наклон и дори няколко локви и не след дълго се озовахме на поляната пред хижата. Вниманието там ми беше привлечено от една дузина малки кремави гъбки, известни като Челадинки. Тия същите, освен че се явяват кръстници на популярните МТБ каски, ами и са адски вкусни, особено ако бъдат приготвени добре. Захвърлих байка на една страна, извадих ножа от джоба и се нахвърлих върху тях и след кратка неравностойна борба, те лежаха мирно на дъното на торбичката, която специално си носех за тази цел - все пак е 24 май....неее, 24 май не е ден на гъбаря деца...
Колкото и да ми се искаше набързо торбата да се опъне от гъби, това не се случи, защото аз други не намерих. Не знам, може пък вината да е била в мен - като са видели как стръвно съм се нахвърлил с ножа да ги коля, другите гъбки, мигом са си плюли на петите и са духнали в близката гора. Тъкмо по това време обаче, някой се завърна от хижата и съобщи че бира Има, но не твърде много, та ако искаме да има и за нас, било разумно да не чакаме цялата сюрия колоездачи, която се задаваше отдолу. Затова ние мигом се впуснахме към хижата, за да изпием всичката бира, преди другите. По принцип съм честен и почтен човек, но в случая ставаше дума за бира...в края на краищата, те могат да пият и чай, пък аз не.
Хижарят на хижа Фенера, такова нашествие скоро не беше виждал. Запасите му от храна и бира взеха толкова бързо да се топят, че скоро се наложи да скъта известно количество за себе си в долния ляв долап(видях те), за да може да оцелее някак през дългата майска седмица. Разбирам го напълно човека - в района дори гъби нямаше вече.
Мина се час, изпихме де що имаше, бихме камбаната по няколко пъти, направихме по някоя снимка за внуците( наскоро разбрах, че за да имаш внуци, трябвало първо да имаш деца...колко подло а ) и потеглихме обратно. Чакайте малко....как така обратно. Аз разбира се, не си бях дал много зор да прочета къде ще караме, щото нали важното е да се кара, ама пък да се спускам обратно по същия път....А, не - то карането по черен път нагоре го приемам като необходимо зло, но надолу???...Е, в крайна сметка имам ли избор - сурнахме се обратно по каменистия горски път. Някои от групата, предимно индивиди с некрофилски заложби разбира се, решиха да се зомбират, като се изкачат до една новоразкопана тракийска гробница. Ние обаче, дотолкова вече се бяхме зомбирали с този, черен прашен път, че счетохме за по-важно да се спуснем бързо надолу и да опразним първата изпречила ни се кръчма от биреното и съдържимо. (ако има малки деца, които могат да четат и в момента четат, моля да заменят думата "бира" с "боза"). Та както си бързахме надолу и на един остър завой го видях. Какво видях ли - Изборът. Всъщност видях змия, но както знаете змията е символ на избора още от времето на Адам и Ева в райската градина. Спорен е все още въпросът, дали Ева е взела правилното решение тогава, но факт е, че без змията, не би имала избор. И тъй аз в ролята на Ева, трябваше да реша - по онзи причудлив скален пейзаж встрани от пътя или по пътя. Би било твърде недемократрично, ако взема решението еднолично, поради което се допитах до другарите си. Те разбира се, веднага отчетоха предимствата на терена и бяха готови да се впуснат в приключението, поради което се наложи да заема малко опозиционна позиция:
- Ама...това хубаво нещо, то може да свърши ей там и ...
- И кво.. - каза Кроко - най-много да храсталясаме.
- Няма да ни е за първи път, добави Кольо....
Кой ме събра с тези...
Речено сторено. Захванахме по игривите скалички в стил Локорско, които несъмнено видния фрийрайдър Кирето би определил като "палави', ако присъстваше. Ами Кире - палави бяха, но скоро свършиха, за което ти няма как да си виновен, разбира се. Земята обаче е безкрайна и като свърши нещо, все друго ще дойде - в случая дойде улей. Уха....какъв улей - широк, частично затревен и с разни препятствия по дъното, насред ниската непроходима гора. Започна се едно люшкане от бряг на бряг, което дотолкова ме въодушевяваше, че на няколко пъти за малко да излетя в гората. Улея и той свърши, както вече се досещате, но онези горните скалички, през това преме се бяха промъкнали отстрани през гората и хей ги пак пред нас. Е, може и да не са били съвсем същите, но и тия без съмнение щяха да бъдат определени от Кире като палави, затова веднага ги нагазихме. Муш оттук, скок оттам, предна спирачка, задна спирачка...я вземи този храст...Е, да случват се и такива неща понякога. Скоро се появи и тайна, едва забележима пътечка, която ни отведе на китна полянка. Много пъти съм ви казвал - не вярвайте на полянки, те са подли и коварни и ви крият пътеките. Ако някой наблюдава байкър от въздуха(има кой, не се притеснявайте) той би могъл да реши, че поляната е вид скрит лабиринт. Това е така, поради особената траектория на движение, която той осъществява поради една единствена и твърде тривиална причина, а тя е:
- Къде по дяволите продължава пътеката по която дойдох?
Така е с полянките. Е, ние намерихме изход от ситуацията, но той ни заведе на друга полянка и така докато изведнъж не скочихме на прашен път пресичащ поредната поляна. Мда.....кофти...път...Огледах се за някоя змия, като в краен случай бих приел и жаба, но освен скакалци, друго нямаше - не нямам предвид нас от СКА, а ония истинските скакалци, които са по скоро символ на хаос и унищожение. Не щеш ли, провидението отново ни изпрати вестител. Бръмммм..бръ..бръммм.....не, това не е лудата жаба с мотора, а местен джигит с архаично ендуро, тръгнал на Транс-Средногорска обиколка. Човека беше много учтив - то нямаше и как да е иначе, щом провидението го беше пратило специално за нас - набързо ни опъти за поредната пътека и побърза да изчезне с моторетката, щото междувременно явно получи нова задача отгоре. А ние се отправихме към началото на спускането и подкарахме надолу по нещо като сингъл трак минаващ през серия долчинки и бабунки, който твърде бързо ни отведе право в нивята над Хисаря.
Е, оттам вече нямахме повече избори и си подкарахме последните два-три километра по пътя. Всъщност...да ви кажа, над Хисаря има едно връхче, което се казва св.Георги. Пътя, разбира се минава под него и точно това е причината поради която, вие няма как да видите какво има отгоре му. Е, това пък беше и причината поради която, ние решихме за десерт да го форсираме. Какво има отгоре ли....ами..има трева, но пък като си горе започваш да се чудиш какво ли ще да е, да си долу.
Е, затова пак се спуснахме и вече напълно удовлетворени, от това, че сме видели и горе и долу, се отправихме към площадчето и колите.
За наше удобство, там се беше оказала и една "изтръпнала" кръчма, която разполагаше с тъй необходимата ни студена бира...(боза деца, боза) Скоро слънцето залезе, всички си тръгнаха и Хисаря опустя. Но драги Хисарци, не се отчайвайте - иде нова Хисариада - чичко Сергей се е погрижил.
........ Ден втори........
Е, ако сте си мислели, че нещата приключват с едната Хисариада, вероятно сте мислели точно като мен. От друга страна ако ме познавате, ще знаете, че остана ли насаме със себе си, аз всъщност не оставам съвсем сам. А онзи другия понякога ми шепти разни неща. Аз по принцип не го слушам, но в случая този глас беше разумен. Още същата вечер с Гласът проведохме следния диалог:
Гласът: Какво хубаво време е....ако напръскаш лозите сега, утре може да покараш из Балкана.
Аз: Да, прав си...мога да опитам да пусна една пътека към Карлово, която не съм я спускал...обаче пък, как да се кача - лифта не работи.
Гласът: Баба ти все с лифт се е качвала...много добре знаеш, че не е никакъв проблем да се качиш до билото с колело на гърба - ей го колко е, има няма 3 часа и си горе.
Аз: Така е...тъкмо може да пробвам още една пътека за нагоре, по която не съм минавал ...
Гласът: Ха така...разбрахме ли се
Аз: Разбрахме се....
Напръсках аз лозите и легнах, защото на сутринта планирах да тръгна по-раничко - все пак се канех да мина по цели две непознати пътеки. По някое време през нощта се събудих от тихия тропот на дъжд по лозови листа - язък за пръскането, но така е в живота понякога. Опитах се да споделя с Гласът, че май мероприятието се отлага, но той се правеше на заспал...заспах и аз.
Сутринта дойде твърде бързо и аз скочих с нескрито неудоволствие. Никога не съм обичал да ставам рано, но знам че има един единствен случай, когато това си струва и то е когато ще се кара - за всеки случай, винаги си обещавам, че стигна ли до първата полянка, ще си отспя яко....кого ли вече лъжа и аз. Времето не мислеше съвсем така, но то пък, никога не е било много по мисленето - просто си стоеше едно такова навъсено и кисело...
Билото на планината не се виждаше от мъгла, но беше все така топло по майски. Ха така, значи ще има гъби. Веднага се сетих за нещастния си гъбобер вчера и реших, днес ако не друго, то поне гъби ще набера. За всеки случай, щях да си взема и колелото- ей така, ако изникне нещо за каране. Всичко изглеждаше тъй хубаво, до момента в който не си потърсих панталона.... който се оказа на простора в градината. Не, не беше съвсем мокър - колко да е валяло през нощта - има няма няколко часа. Затова пък клина ми е сух...ха-ха....е, затова пък обувките ти също са били на двора...хе-хе! Не, това вече беше ама наистина прекалено. Всеки друг би се отказал, но на мен ми мина следната мъдра мисъл - дори и да бях съвсем сух, в момента в който нагазех в росната гора, насред росната трева, веднага щях да стана росно мокър до кости. Какво удобство само е това, помисли си - влизаш в росната гора и просто няма как да станеш по-мокър. Ей тоз пък, две думи каза само и веднага ма склони. И така след известна авто-аклиматизация, изразяваща се в мръхтене и гримаснечене, съчетано с неволни мускулни конвулсии и тръпки, аз бях готов за път. Отворих портата, изкарах байка, затворих портата и вече нямаше връщане. То и да исках да се върна, вътре вече не остана никой, който да ми отвори...Поех по улицата, след това през поляните и скоро се шмугнах в гората. Отне ми известно време за да открия къде точно, коварната поляна е скрила началото на пътеката, но тук помогна "Тетриса".
Както казах, от 5-те пътеки, които се спускат към селото, само тази никога не съм я минавал, макар да е единствената обозначена официална туристическа пътека от с.Иганово за Гердек тепе. То това всъщност не с случайно - именно защото е означена на картата, тя нямаше как да ми избяга, поради което си я бах оставил "за десерт". Пътеката започна обещаващо, още с влизането в гората. Скоро забелязвам много важен ориентир:
Конска тор - както съм казвал и друг път, това е знак, че път има. Където може да мине кон, може и байкър. Все пак коня не е лисица, та да ви се шмугне в храсталака.
И така напредвам аз по пътеката, а тя все повече започва да ми харесва...но за надолу. Навирам се в едно обрасло дере, където най-много да налетя на баба Меца, но участъкът се оказа не толкова дълъг и скоро отново катеря стръмно нагоре по левия гръб. Тук пътеката е страхотна.
Като става дума за пътеки за нагоре, предпочитам именно такива - качваш байка на гръб, опъваш право нагоре и на всеки три крачки, отчиташ един метър денивелация. Много мразя да си губя времето в безкрайно крачене по лабави пътеки. Сега ще кажете, ми като са лабави, карай ги. Карайте ги вие - аз имам тепърва гъби да бера и непознати пътеки да търся и хич не ми е до такива работи. Я виж, набрах бързо височина и вече имам изглед към Карловската низина.
Хубавата новина е, че времето май се оправя. Докато се кача до билото, сигурно вече и там ще се е оправило. Много е важно човек да си има надежди. Може да не са някакви там големи надежди - и една малка искричка върши работа. Каква работа върши ли - ами такава, че да те накара да продължиш нагоре, дори и когато почнат да падат първите капки дъжд от привидно слънчевото небе.
Междувременно мислите ми са саботирани от познат аромат. Какви аромати, смятате, че едно теле като мен различава най-добре - познахте, хранителните. Та като ми замириса на един такъв хубав старопланински боб с наденичка в гърненце, какъвто правят в механа дядо Йоцо под Очиндол...ауууу Скоро открих източника на това ухание:
Дребния буреняк покрай пътеката всъщност е джоджен и по напечените южни централно-балкански склонове, той добива най-рафинирания си аромат. Веднага се сетих за една стара реклама:
- Бабо , бабо, какви тайни подправки слагате на тези кюфтета?
- Е, какво да им слагаме...мащерка им слагаме...чубрица им слагаме.....фиууууууууу и вятър помита всичко, заглушавайки думите за старата жена....
Балкана пази своите тайни!
Та така, късам си аз стръкче джоджен и го прибирам в раницата, с надеждата Балкана да се държи прилично. Той всъщност си е приличен, но предимно в ниското. Колкото повече набирам височина, толкова по неприличен става. Скоро установих, че пръските идат отгоре - не от небето, а откъм билото. Затова пък пътеката излиза на скален гръб и започват едни такива неща, които разнежват коравата ми байкърска душа.(не е толкова корава, ама се надявам да подлъжа някоя наивна девойка да се хване да я омекотява) Ето вижте:
Новата система работи втори ден безотказно:
Това, което особено ме плени в тази част на Балкана преди няколко години, е онзи южен полъх, миризмата на билки, странните изкривени дръвчета, израсли директно на скалите и сипеите, мистичните мъгли, които есенно време се спускат бавно като дихание от гората и те обвиват от краката до кръста и имаш чувството, че ей сега ще изплуват самодивите. И всичко там някак ми мирише на древност и понякога имам чувството, че ей сега отнякъде ще изтрополи някоя римска преторианска кохорта в златисти доспехи, ескортираща важен патриций по пътя към лековитите минерални извори на Диоклецианополис. Като изключим подобни лирически сантименти, терена е брутален за каране - всичко се движи и пързаля и човек просто трябва да приеме факта, че не е необходимо едно колело да се търкаля, за да слиза надолу - нито пък да го прави в правилната посока. Карането по такъв терен, носи философски прозрения за относителността на нещата. Аз самият, дотолкова вече свикнах с това, че се улавям как на стабилен терен, съм в постоянна готовност за изпързалване и някак нямам доверие на сцеплението на гумите, което ме забавя значително по бързите гладки пътеки. Такива обаче, не обичам да карам, защото не предлагат никакви особени предизвикателства, освен най-примитивното - скоростта.
И тъй продължавам да катеря нагоре, а пътеката е все така хубава, но вече и мокра.
Скоро започна да вали съвсем истински и се наложи да сложа за пръв път тази година и дъждобран. Тъкмо повод, да си пробвам и дъждобрана за раница, който разкарвам вече година с мен и който освен да плаши дъждът, друго не е свършил до момента. С набирането на височина, дъждът се лее все по обилно и само на моменти утихва леко, а аз използвам тези моменти, за да извадя бързо фотоапарата и да заснема някой кадър.
С излизането от гората, нещата не станаха по-розови - всъщност станаха по-сиви. Докъдето погледа стига по билото на планината - от Тимок до Черно море, все мъгли и страшен облак чер.
Е, поне дъждът е топъл, пък и не може все да вали. Не може ли ..? - ако се сетиш за уроците по география, ще си спомниш, че Балкана е своеобразна бариера за студените влажни въздушни маси от север. И какво става когато тези влажни( и черни) въздушни маси се сбъскат с голямо препятствие на пътя си...става, това което става в момента - барабани вода по качулката ми, оттам се стича по носа ми, после ми влиза в носа, като отмива лекарството за сенна хрема с което се парфюмирам сутрин, което пък влиза в гърлото ми и здраво ми горчи. Географията може да бъде горчива дисциплина. И така, докато си мисля и си ходя с колело на гърба вече два и половина часа, изведнъж пред мен с открива цяло семейство гъбки Челадинки.
Хъм, вярно че си взех торбичка, но няма да седна сега в този порой да ти бера 10 гъби. Внимвайте какво си мислите - все някой ви чете мислите и понякога този някой има големи сили. Не щеш ли изведнъж гъбите станаха 20, 30...100, цяла редица - на хорца, напред и назад се люшкат и припяват - откъсни ни, набери ни, в тенджера пусни ни и вкусно похапни ни...
Е, това е, мисля си аз - какво извратено чувство за хумор имат тези отгоре - между другото, една приятелка казва, че не били "Тези", а бил само един "Той", но пък една друга приятелка казва, че древното име на единствения "Той" било в множествено число. Христяините, обаче са практични хора и са решили този въпрос подобаващо, като измислили триединството - така, хем си е "Той", хем си е "Тези". Все пак, аз съм електроинженер по образование и майстор по душа и професия, така че кой съм аз, та да решавам за такива глобални теологически въпроси. Това което исках да споделя с вас е, че в крайна сметка, в живота, ако искаш нещо истински, винаги го получаваш. Но...винаги има някоя уловка - получаваш го по начин, който не очакваш... получаваш го, когато вече тъкмо си престанал да го искаш...получаваш го, но когато не можеш да му се радваш и т.н и т.н
Ето и аз получих гъби, обаче вали такъв порой, че как да ги бера....И тъкмо отминах, примирен със съдбата и Гласът се обади.
- Добре де - искаше гъби, ето ти гъби...!
Да бе, защо да робувам на предразсъдъци - че какво ми пречи да бера гъби и по време на дъжд. Захвърлих раницата на земята, извадих торбата и се отпочна една сеч.....искам да ви кажа, че в сравнение с това, което ще пише за този ден в аналите на гъбите(деца, не е това което си мислите) Баташкото клане, ще изглежда като невинно наказание в детската градина. Всъщност малко се увлякох - аз не съм Куентин Тарантино - аз просто си набрах малко гъбки с едно ножче. По някое време с огромно удовлетворение установих, че няма повече останали гъби по поляната наоколо и се отправих към раницата си....която пък, бях захвърлил с гърба нагоре. Е, сега вече и там е мокра. Голяма работа - изключих телефона, махнах му батерията и го натъпках в средата на раницата, след което поех нагоре. Защо пак поех нагоре ли....ами, не знам - нали нагоре бях тръгнал. Вързах гъбите на колана на раницата, че да ми е подръка плика, ако намеря още и подкарах поредния баир. Поне не гърми....
Буммм! - внимавайте какво си мислите. Бум-Бумммм - някак далечно иде, ще да е откъм Вежен. Да, точно така - само Вежен може да е - то самото име си му звучи така - не съм лингвист, но съм сигурен, че все на някой древен език, Вежен ще да значи "върхът на гръмотевиците". Насам няма да дойде - това тук е някакво си смотано Гердек тепе - пъпка по пътя от Дерменка към Добрила. Бумммтряс...храссс - ей това, май беше близко. Започвам да се чудя къде да се скрия с това желязо на гърба си, ама то няма много къде, тъй като гората остана долу. Следващата гора пък е горе. Ускорих крачка, та да стигна до билната гора, по-бързичко някак. Баммм...ааа това взе да става страшно - променям траекторията и завивам вдясно. Може да стане по-дълго, но поне ще движа покрай гората, та току виж онзи отгоре уцели някое друго дърво, вместо мен. Поредния гръм не накара сериозно да помисля за живота и съдбата си - дали пък може да ми е писано да бъда изпържен. Все пак, мисля си, щом чуваш гръм, значи все още си жив. Предполагам, че ако ме тресне, нищо няма да усетя, защото първо ще ми изключат "бушоните" в нервната система и после ще се изпържа, но пък вече ще ми е все тая. Сссссс....пук Бамммммм - това беше гадно близо, толкова близо, че чух самият разряд. Последни метри до гората - хвърлям колелото на една страна и отивам на 10 метра от него, като заставам на известно разстояние от едно дърво, така че, ако удари по него, да не ме засегне някоя утечка.
Наоколо текат поройни реки отвсякъде навсякъде - и там където е имало и там където е нямало. След двадесет минути бурята отминава леко и мълниите се отдалечават към Амбарица. Време е да тръгвам. Изкачвам Гердека, хващам пътеката и скоро съм на пътя за Добрила.
За беда, от ходенето с мокрия клин, съм се протрил на сгъвката на крака и ме боли пр всяка крачка. За щастие скоро се качвам на седалката и подкарвам най-сетне колелото. В бързината обаче, съвсем забравих за плика с гъбите на кръстния колан и по някое време пликът се отвърза и падна на земята, след което беше настъпен със задната гума. Това малко развали търговския вид на продукта, но не и вкусовите му качества - само малко щях да видя зор с измиването. Подгонвам по пътя в гората стадо диви коне. Един от конете има проблемен корем и "леко" разтройство, поради което постоянно минира пътя ми с едни ужасни на мирис, блудкави зелени неща. Конете обаче няма къде да отидат, тъй като отстрани е гора и затова си кретат пред мен по пътя на почетна дистанция, като от време на време ме поглеждат недоверчиво през рамо. През всичкото това време онзи кон се държеше за корема и се превиваше и напъваше, а аз заобикалях на зиг-заг онези зелени неща и вече чувствах че се задушавам. Ей...накрая успях да натиря табуна в една малка полянка насред гората и си отдъхнах - то хубаво било да ти мирише само на мокра гора. Скоро се показа и хижа Добрила.
Там разбира се нямаше жива душа, освен стопанина, който мрачно гледаше през стъклото на столовата, съвсем в унисон с времето отвън.
- Добър ден!
- Добър....
- Има ли супички, бирички
- Има....
- А боб...?
- Има...
Шляп..шляп...шумно се насочвам към една маса, а подире ми мокри кални дири. Стопанина ме гледа лошо - току що е чистил, с надеждата да си го погледа чистичко, поне докато времето се оправи и досадните туристи не се домъкнат отново. Тръсвам се на една пейка, като оставям раницата да се отцежда горе до вратата. По телевизиата дават нещо си...Зяпам с едно око, но основно съм зает да треперя. Досега се движех и не ми беше студено, но седнах ли, веднага усетих всичката вода която бях попил. Изядох си боба, изпих си бирата, но пак ми беше студено. Бобът е менте...не струва - прилича на бобена каша и дори няма джоджен. Навън не изглежда да става по-сухо и топло. Иде ми да си взема една стая, да се изкъпя и да се бухна гол под завивките, докато навън изгрее слънце....когато и да стане това. Скучно ми е...по принцип не съм много комуникативен тип, но понякога ми се приказва, дори и само за да си стопля лицевите мускули. Опитвам някаква комуникация с хижаря.
- Имате си капчук - казвам аз, визирайки кофата поставена на една маса, за да събира падащата от тавана вода...
- Аха...
- Че, нали е нова хижата?
- Така си е от началото...
Човека продължава да си глади едни покривки и е ясно, че докато не престана да отделям след себе си влажни кални секрети, като някой гигантски охлюв, няма да спечеля благоразположението му....
- Аз ще тръгвам...
- Добре...
Събирам си нещата и се изнасям. Навън пак вали..макар и по-слабо. Пука ми на мен - аз съм надолу...кой знае кога и къде, но все пак теоретично надолу. Но първо тръгвам по равната пътека към х.Левски....
Тази равничка, тясна и вдълбана в терена пътечка обаче, се беше превърнала в басейн с един единствен кордор. Абе какво да ви кажа - една малка Венеция. На мен самата вода отдавна не ми пречеше, но проблема е, че под водата се бе образувал тлъст слой лепкава тиня, в която се затъваше здраво.
Това доста затрудняваше въртенето, но пък студът ми даваше силен стимул. Превъртам дере след дере, а дъждът почти спря и дори на изток небето просветлява.
Настроението ми се завръща. Ето, че и пейзажа става много по-приятен, зелен и освежен от пороя. Излизам на китната полянка със заслончето, където пътя се разклонява - за х.Левски и за Карлово. Е, аз съм надясно. Поемам по пътеката с скоро се появяват първите хубавини.
Опита ми да премина през тези кални и мокри скали, със спъната мека вилка и без протекция, за малко да завърши зле за мен. Върха на всичко беше, че и спирачките в първия момент отказаха поради всичката гняз, която бе попаднала между накладките и диска. След като едва не се пречуках, отчетох грешката си и спрях за да напомпам вилката и да си облека защитната екипировка. Пътеката обаче, повече не прояви желание да ме малтретира и продължи с приятен наклон, но без твърде големи препятствия, като скоро излезе на поредната полянка...
Е... излиза, че за да се спуснеш, понякога трябва да се качиш. Това всъщност е вр. Сакарица и не е твърде много. Захващам изкачването и използвам момента да щракна някой друг пейзаж. А междувремено пролетта отново се завърна и то как...
Купена все още не е облякъл зелената си премяна
Сещам се за обещанието си, да му дремна на първата подходяща полянка. Ами по-подходяща от тази, здраве му кажи. Слънцето напече и дори успях да поизсъхна, след което унищожих последните запаси храна в раницата. Бих пил и кафе...ами всъщност защо пък не. Сетих се, че отдавна мъкна едно забравено пактче 3in1 в джоба с инструментите. Изсипах съдържанието в шишето с малко вода и след едноминутно бълникане, то замяза почти на фрапе. Ето затова предпочитам да си нося водата в шишета, а не в мехове - понякога е много практично. Е, за съжаление вече трябваше да ставам, ако не исках отново да завършвам карането с фар и челник.
И така, изкачих набързо връхчето и вече съм по ръба, който трябва да ме отведе право до Карлово - поне според "Тертиса". По този тревист гръб, ясно бе оформена, една хубава тясна пътечка - не че карах по нея, но ми служеше за ориентир.
На това място обаче, ориентирът ми взе че зави вдясно...хъм аз пък мислех, че ще карам все по ръба. Пътеката обаче, бе така ясна, че у мен не остана и най-малко съмнение накъде да карам - дори не погледнах ГПС-а.
Заспусках се по широка камениста пътека насред борова гора и скоро излязох на една поляна. И какво мислите стана - същото, както обикновено - загубих пътеката и идея си нямам в кой точно долен край да я търся. Всъщност точно сега се сетих, че май малко прибързано с сурнах надолу, без да погледна Тетриса. Мда...според него, излизаше, че съм се отклонил яко от следата - изобщо не е трябвало да слизам насам, но пък аз друга пътека така и не видях. Ама тази пътека, все от нещо е направена - може и говеда да са, но то нали и аз не съм по-малко такова, та реших да си карам надолу, пък където изляза. Зарязах колелото и след кратко лутане хванах продължението, което ме изведе на едно обширно пасище с много крави, две големи кучета и една къщурка - каква идилия само.
Предположих, че пътя ми е все надолу и се заспусках по ръба. Тези двамата обаче, не останаха безучастни - кой знае какво си мислят - леле, цял ден чакаме нещо да изскочи от гората, та да го полаем. Е, разбирам...всеки си има нужди - оставих ги да се налаят на воля - кога пак ще им падне истински жив велосипедист по тия чукари.
Скоро се откри гледка към съседния ръб, по който трябваше да се намира официалната пътека. За малко ми мина през главата еретичната мисъл, да преджапам дерето и да се кача отсреща, обаче днес вече много носих, пък и нали трябва да ми остане нещо за каране и за друг път.
Подкарах си надолу аз и що ли ми трябваше да гледам в земята....ама щом погледнах, вече не можех да се преструвам на невидял. Хвърлих байка и опосках поредното хорце челадинки.
Между другото, интересно ми стана, как Краси би определил тази необикновена интригуваща земна форма. Известно е, че доктора описва всичко по терена с анатомични термини, ако не и предимно...гинекологични. :D
А пък ето от там ида...
Спуснах се почти до края на гърба и пред мен се откри Карлово...
По принцип идея си нямах накъде да продължа оттук, тъй като следваше гора. А горите тук са малко гъстички, ниски и храсталиви за ГФР(горски фрий райд). От досегашният си опит знаех, че със сигурност има пътека за надолу, тъй като овчарите са мързеливи хора и винаги си прокарват някоя директна пътечка. Ако наприемер на този гръб пасе овчаря Пешо, а на съседния овчаря Гошо, би било логично да има една изкачваща пътека от Карлово до тук и една подсичаща, която да свързва двете била. Да ама така може да мисли само министъра на магистралите - бай Гошо и бай Пешо, не обичат да си делят пътеките и всеки си прокарва по една собствена - от своята къща, право до лятната паша горе в Балкана. Всъщност, не си мислете, че Гошо и Пешо лично се занимават с това - те са делегирали тези права на своите коне. Яхват си коня, дават му един зор отзад и коня сам намира пътя нагоре. Има и друга причина да правят това, освен мързела - обикновено Пешо и Гошо, тръгват нагоре с изобилни запаси от гроздови еликсири и просто не биха запомнили, откъде точно са минали, поради което всеки път биха минавали по различен маршрут, а както знаем пътека така не става - за тази цел си трябва постоянство, на което само един кон е способен. За щастие на двамата овчари, в този район на Балкана, не се намират твърде много диви круши, които да ферментират по земята, щото тогава и коня ще утече....пред алкохола, всички са равни.
И така, остава само да намеря пътеката. Сигурно си мислите, че е лесна работа - така мислите, щото сте начинаещи и просто ви върви. Аз съм видял толкова много пътеки, че вече мисля комплицирано. Знам, че има поне 1000 начина една пътека да тръгне надолу и понякога това може да стане дори с тръгване нагоре. Докато размишлявам статистически, по-наблюдателните от вас, вече са забелязали какво има на преден план на последната снимка(ако сега си въртите главата да видите какво има там, не сте от наблюдателните). Там има една пирамидка от камъни, която не е натрупана там от торнадо. Е, по някое време и аз я видях, но първо малко се полутах из храстите преди гората. След като един път червея на съмнението(винаги съм се чудел как изглежда това) се загнезди в моя мозък, бързо открих още една дузина подобни пирамидки. Да направиш от тази съвкупност обаче линия, се изискват умения, почти колкото на древния талант, успял да види един тиган и едно канче на небето, като две мечки. И тъй като до момента, аз не бях успял да постигна това, колкото и да напъвах въображението си, реших че онзи е постигнал това с помощтта на някои видове билки и гъбки, с които не разполагах. Затова използвах далеч по прост алгоритъм:
1. Намираш пирамидка на поляната->2.Проверяваш дали намерената пирамидка, е нова->3. Ако не е нова се връщаш в точка 1, ако е нова, проверяваш дали е последната до гората - Ако не е последната, връщаш се в точка 1, ако е последната, то следва край - открил си входната точка в гората.
Винаги съм се чудел на хората, които мислят, че алгоритмите са измислени за целите на програмирането, щото да мъчат нещастните студенти в първи курс. Както виждате, алгоритмите имат своя древен произход. И така, използвайки този метод, а скоро определих последната пирамидка, с което се предполагаше, че съм открил входната точка в гората и естествено веднага маркирах точката на Тетриса, като и дадох пространно и описателно име, вместо твърде лаконичното "точка 056". Това последното ми отне малко време на сензорния дисплей, но си струваше такова важно откритие, да бъде обозначено подобаващо. След това се шмугнах в гората, където започна пътека...и скоро свърши. Бреххх - излязох обратно и влязох малко по иначе и този път вече видях истинската пътека. Това обаче наложи да маркирам нова 057-ма точка и да и дам ново, но не толкова пространно име, завършващо с N(от New), та да се знае, че тази е истинската. След това продължих по пътеката....докато и тя свърши. Ай стига бе...Върнах се пак до пирамидката и отчетох, колко хитроумно е разположена тя, така че да обслужва поне една дузина начални пътеки. Захванах поредната, като този път и дадох още по кратко име с наставка L(от Last)...надявай се...и тая свърши. Струва ми се, че тия всичките пътеки са образувани само от шаранчета като мен, които са търсили истинската пътека. Избрах една нова точка и се шмугнах в гората, където след кратко лутане из лабиринт от пътечки, попаднах на една широка и хоп...излязох от гората. Е, тая вече сигурно е най-истинската, но понеже вече ми свършиха наставките и бях взел да ставам суеверен, маркирах точката просто като "точка 059" - всъщност на фона на всички останали, името си беше направо уникално. Оригинална се оказа и пътеката, която този път проходих доста надолу, докато се уверя, че няма да свърши някъде.
Такааа...какво ми липсва - а, колелото. А то е...знам ли къде е? - още преди да захвана алгоритъма с пирамидките, го бях зарязал на поляната сред шипковите храсти. Как пък не се бях сетил, колко много си приличат тия шипкови храсти - тук колело, там колело..няма колело. Е, има Тетриси за тая работа - определих посоката на началото на пирамидалните ми лутания и право напред по азимут през храсталака. Чиста работа...много съм доволен, че не се наложи да си го търся с фенерче, че слънцето вече клонеше към залез.
Влязох в гората и подкарах по бързата крива пътечка надолу. Неизвестния маркировач, тук се беше престарал, като беше строил по една пирамидка на всеки 10 метра - като че ли имаше къде другаде да ида.
Предполагам, че просто е тръгнал отдолу с ентусиазъм, който лека-полека е намалявал с набирането на височина и така след края на гората, вече го е карал през пръсти - важното е да имаш обяснение за всичко...и ако видиш някоя жена, непремено да и обясниш - те много обичат така, кара ги да се чувстват сигурни.(обаче напоследък изпитвали известна несигурност относно, точния размер на 20см, щото обясненията, които мъжете давали, твърде често се разминавали)
Хряссс....упс...тряс...отдавна подозирам, че сред "Тези" има и жена...мисля си аз, докато се изравям от храстите. Идея си нямам какво стана на този завой - както се бях замислил, нещо ме дръпна и ме катапултира от байка. Скоро намерих виновника:
Това малко жилаво букче, израсло точно на пътеката, беше образувало своеобразна кука, където бе попаднал левия ми педал. Трудно е да спреш 100 килограмов ездач на 16 килограмов велосипед - направо го бях отпрал. Сега, ако знаех че така ще стане, бих поискал първо екологична експертиза, но вие сте ми свидетели, че стана случайно. За късмет, курбела се оказа корав и държеше педала здраво за оста.(ама кой по дяволите ги измисля тия термини :eyebrow: ), така че аз можах да си продължа надолу с технчески изправен велосипед. На финалната фаза, пътеката се превърна на улей, но очевидно улея не беше правен за велосипеди, щото широчината му стигаше съвсем точно, колкото да минат педалите на 2 см от борда - на това му викам аз сингъл трак, а на това което последва му викам "човка". Единия педал се закачи в борда, кормилото рязко зави, вилката рязко се сгъна и едно пухкаво тяло прелетя над кормилото и се сурна в улея, като топка за боулинг запратена от непохватен новак. За финал едно зелено колело се стовари отгоре му и само облаче прах за кратко време загатваше за произтеклите събития. След това настъпи тишина....
Спокойно бе, жив съм - просто си почивам. Почиването се оказа по-лесно от разплитането на крайниците, особено когато долните са отгоре, но пък са под велосипед и всичко това е навряно в тесен 50 см и дълбок 70 см улей. Надявах се да не мине някоя хубавичка самотна туристка точно сега, че трябваше да почна с ..."не е това, което си мислите". Е, всичко си има край, макар понякога този край да започва с една виладжийска чешма.
......ден 2 ама след няколко часа......
Обаче ако сте успели да прочетете всичко това, значи сте по упорити и от мен. Все пак държа да отбележа, че гореописаните истории са по напълно реални събития и нивото на художествена измислица е сведено до абсолютния минимум - за сведение, точки от 056 до 059, все още се намират някъде из Тетриса ми. Аз успешно се добрах до къщата в Иганово, където дълго тропах на вратата, но тъй като вътре все още нямаше никой, който да ми отвори, се сетих, че имам ключ в джоба. Прострях си дрешките на двора, но този път съвсем умишлено - много ми се искаше "Онези" отгоре, накрая да вземат да свършат нещо полезно, като ги преперат, но както вече знаете, това ще се случи ама някой друг път....или когато не го очакваш, или когато те току що са били изпрани или....важното е, че ако настина го поискам, все някога ще се случи.
За момента обаче, това не беше на дневен ред. Време беше да се погрижа за кулинарната страна на карането.
Така...измиваме гъбките, кипваме вода, пускаме гъбките и 10 минути ги гледаме как се въртят нагоре надолу. Изсипваме водата, като оставяме малко, след което разтапяме и леко запържваме масълце и го изливаме в тенджерката.
Започваме на добавяме подправки, които да придадат приятния пикантен вкус на гъбките - правим това, като постоянно опитваме, но все пак внимаваме да не изядем всичките гъбки, преди да сме приключили с готвенето. Размиваме в студена вода лъжица брашно и добавяме с бъркане в супата до леко сгъстяване. Добавяме сол на вкус и сме готови. Чаша вино и една салатка и е време да обавя края на карането....
...Ох, много ми се усладиха тия гъбки и почти оправих цялата тенджурка. Спорен е въпросът, дали калориите набавени от тези гъбки обаче, компенсираха изразходените по набирането им, ама какво ми пука - аз да не живея в каменната ера...
......Ден 3.......
Спокойно, няма ден 3. Ама ако сте успели да прочетете всичко това, вие сте наистина много упорит тип.
