Милен (zappa): Подбирайте приятелите си!

Оригиналът на текста

Подбирайте приятелите си! Практичен съвет от препатил човек. Подбирайте приятелите си, а ако попаднете на ентусиазиран индивид, на който му се живее интересно, бягайте надалеч и не се обръщайте дори.
Идеята, набързо нахвърляна от ентусиазираната Ани, е да минем част от маршрута „Ком – Емине”, а именно Върбишка планина, като отидем и се върнем „на ход” по асфалт. „При такава перфектна подготовка, няма как да не се справим”, писука радостно по телефона, докато се уговаряме. Всъщност „перфектната подготовка” се изразява в свалената от интернет информация как се осеверява карта и разказите на някакви страдалци, губили се из района. Имам лошо предчувствие, но както се оказва, никакви очаквания не могат да бъдат толкова лоши, колкото действителността. Действителност, в която имат място Планинската спасителна служба (ПСС), диви свине, тръни, къпини и една приятелка с физическата подготовка на Рони Коулман в най-добрите му години, но да не избързвам...
Всичко започна измамно добре. Стигаме без проблеми до х. „Върбишки проход”, където малшанса ни среща с един запознат с района чичо, на който очевидно морето е не до колене, ами най-много до глезена, да речем.
- Скучен маршрут сте си избрали. 30 километра широк и равен селски път и сте на Ришкия проход – казва той. – Я по-добре първо се разходете в другата посока. Там има пещери, скали. Пък после се помотайте по вашия маршрут.
Как ми се иска днес, два дена по-късно, да се върна, да го емна този тип и да го разходя по широкия му и равен път, пък ако ще и опело да му правим после. Анелия (нито за момент не забравяйте ентусиазма й) решава, че щом е толкова лесно, можем да минем и следващия участък към Емине. Още един съвет от мен – сблъска ли се човек с ентусиазирани индивиди, трябва да бъде строг и неотстъпчив. Обикновено давам съвети, които никога не следвам.
- Както кажеш, Ани! – блея примерено.
Както върви, нищо чудно и Емине да стигнем. А като го стигнем, вече я виждам как сковава сал с идеята да преплува до Русия.
Потегляме, и в интерес на истината в началото пътят си е точно така, както ни каза човекът – широк и равен. Отдолу дори прозира асфалт.
- Какъв е този асфалт? – възмущава се Ани.
- Ком – Емине по шосе! – размечтавам се пък аз.
Чешмичка, втора чешмичка, снимчици, рекичка. Я, че то било лесна работа! Какво се тръшкат минавалите по маршрута? Лигльовци! Прекосяваме някаква река, мислим си, че е екстремално. Боже, какви балъци! Правим сума ти снимки. Събуваме обувки, мием колела, крака. Абсолютна загуба на време и усилия, с оглед на случилото се по-късно. Минаваме през някаква поляна с постройки. Пътят се разклонява, ние обаче сме подготвени, както го уточнихме вече. Знаем, че трябва да следваме червената маркировка. Ще следваш, ако има такава! Тук червено, там червено. Няма и няма! Тръгваме на сляпо по едната пътека и пак стигаме до реката.
- Няма смисъл в това да я прекосяваме два пъти. Едва ли маршрутът минава тук – тъпо отбелязвам аз.
Тъпо, щото тази река я прецапвахме поне 10 пъти следващите няколко часа. При това се отказахме да събуваме обувки, да се гевезим с тинята по бреговете. Не си струваше просто. Тук правим първата си грешка. Поемаме по необозначена пътека, която изглежда прилично. То човек и като се жени, жена му изглежда прилично, обаче я я вижте 10 години по-късно... Мъдър съм, ама сега, пък акъл, дето идва отпосле, не ми го хвали! Катерим, бутайки. Тук-там караме. Слънцето почва да се вдига. Водата е на привършване. Вървим 7 километра в посока към нищото. Знаем, че сме сгрешили, ама как, мамка му, да се върнем? 15 километра нахалост. И тук случайността ни помага.
- Тихо! Диви свине! – шепне Ани.
Сочи някъде нагоре по склона и този път в гласа й няма и грам ентусиазъм. Намери си майстора! Мятаме се на колелата и правим образцово спускане – бързо, скоростно, технично. Животец, ей! След малко пак сме в изходна позиция. Тази река взех да я намразвам вече. Поне утоляваме жаждата си – лочим направо от нея..
- Тъпи, тъпи, тъпи! – крещи Ани и сочи маркировката върху някакъв камък.
Тази жена има неприятната склонност да обобщава. Що приказва за нас? От мен ако зависеше, щяхме да се реем някъде по така противния й асфалт, а вместо това съм някъде на майната си в компанията на дивите свине и нея. Всъщност, ако можех да избирам компанията си, щях да се върна радостно назад, викайки „гъци, гъци”, пък тя да си троши главата, като е толкова умна. Ама нали ми е приятелка, преглъщам тъпотата си и овчедушно подкарвам колелото си след нея.
Това как да е, но друго взе да ме притеснява – силите ми започват да се изчерпват. Все пак имам около 80 километра зад гърба си, от които 20 са по черно. Но 20 километра по черно с Анелия са си все едно един месец зверско каране с Моника. Поглеждам пред себе си русата й глава с надеждата и при нея да е така. Ами! Върти доволно педали, бърбори, дори имам подозрения, че се наслаждава и на убийственото слънце над главите ни. Добре, аз може да не съм издържлив колкото нея, но пък имам гордост в излишък. Ще си давам вид, че всичко е наред. Хубаво е като идея, ама изпълнението хич не ми се удава. Краката ми започват издайнически да се плетат, думите ми се заплитат в езика. Избирайте си приятелите, ей! По-далеч от морски пехотинци, маскирани като блондинки.
- Почивка! – крясвам бесен.
Тъкмо сме стигнали някаква полянка с пейки. Място, на което мога да векувам, особено в състоянието, до което ме е докарала. Сещам се за гордостта си и си докарвам твърд и, както си мисля, мъжествен израз на лицето.
- Няма да умираш, нали? – пита ме тя.
Не можеш да излъжеш морската пехота. Няма начин!
- Мисля днес да се въздържа, но добера ли се до Шумен, първата ми работа е да си намеря приятелка, която ще писка ужасено всеки път, когато си счупи нокътя – казвам аз.
Докато се опитвам да съчленя разпадналото ми се тяло, тя жизнерадостно търчи из поляната, сочейки някак тържествено различните пътеки. Вади някакви листа и започва да чете разказите на други мазохисти, минали през същата поляна. Всичко е добре, щом ми осигурява глътка въздух със забучен в устата фас. Те, мазохистите, видите ли, били стигнали тук, но ги дострашало да продължат по маркировката, защото пътят бил много обрасъл. Демек, ние не се плашим, ще минем точно по него.. Посъвзел се вече, аз заемам отново типичната за мен позиция тип „бийте ме, а аз ще се усмихвам”.
- Добре, Ани, както кажеш.
Що ли не ми подарят джърси с тази реплика.
Поемаме по маркировката. Кошмар! Къпини и трънки са превзели пътеката километри и километри напред. Стъпваш, те се впиват в глезените, а като направиш следващата крачка, зад гърба си оставяш парчета месо. В гърлото ми се надига жалостив хленч. Приятелката ми обаче крачи пред мен, не издава и звук. Чудя се защо не си обуе анцуга. Тя поне има такъв. Аз, както винаги, съм с веселите бермуди на цветя. По-късно разбирам, че го е направила от солидарност. Е, няма такъв човек! Сещам се за Гаджет, който в подобна ситуация с радост би ми събул гащите, за да ги обуе, а след това най-вероятно щеше да крачи пред мен и да ми се присмива. Все пак май съм намерил точната жена за приятел.
След малко нагазваме в море от коприва. На бой е почти колкото мен. Не че съм висок, направо съм тапа, ама си мисля, че подходящият размер за копривата е най-много педя, точно колкото за супа, което ме подсеща, че съм гладен, ама гладен, мамка му! Морската пехота не можеш обаче да занимаваш с такива прозаични действия. Няма смисъл да се спира. Посоката е една – напред и нагоре. Почивка, храна, отмора – непонятни неща за блондинката пред мен. Как ми се иска поне ентусиазмът й да поугасне малко.
- Няма маркировка! Свърши! Отново! – чувам я да казва.
Пожелах си го и стана. Само че когато нейният ентусиазъм спадне, трябваше да се досетя, че имайки предвид разликата в нивата ни, аз тотално ще се срина. И не ми казвайте, че няма причина за това. Намирам се на пичка си матерна, зад гърба ми море от коприва и тръни, пред мен е необозначената пътека, водата почти е свършила, а до мен – обезсърчен пехотинец. Пехотинецът може да има много недостатъци, но не мога да отрека, че е отличен психолог.
- Само не се спичай! Няма да ми се предаваш сега!
Толкова ли ми личи, бе? Наистина съм се предал. Има три-четири часа до мръкване. Ако не се измъкнем, май ще трябва да нощуваме на открито. Не се притеснявам за Ани. Сигурен съм, че такива като нея от ранно детство биват обучавани да удушават мечки-стръвници с голи ръце, ама как ми е жал за мене си, не е истина.
- Ето я! Намерих! Нова маркировка! – пак си е тя.
Толкова съм потънал, че дори и това не може да ме накара да изплувам. Някак вече ми опротивя и маркировката, и колелото, и гадната планина. Юрваме се по червения цвят, но ако досега се е разхождала (по нейните представи, разбира се, за мен си беше езда на предела на възможностите), сега вече гони и време, което ме поставя в неизгодната позиция на прясно изровен труп със случайно озовал се в ръцете му велосипед. Честно, вече ми се иска да мръкне. Предполагам, че поне когато спи, не върти педали, макар да не съм убеден на сто процента..
Спускане, качване, спускане, качване. Имам чувството, че са пуснали някакъв кьоркютук пиян планинар с кофичка червена боя в ръката, и оня, залитайки, е мацал ли, мацал. Стигаме някакво сечище. Ето тук пияният планинар явно се е уморил и е потънал в здравословен сън, защото маркировката отново свършва. Изобщо не ми пука вече. С Русата Амбиция не е така обаче. Много се дразни, когато не е по нейната. Чак не ми се вярва, но сякаш съзирам лека паника в очите й. Посочва някаква пътека, която би трябвало да ни изведе към Ришкия проход. Завъртаме по нея, пътьом прелитаме покрай хранилки за животни , обозначени с огромни цифри: „9”, „8”, „7”. Хрумва ми, че няма логика хранилка „1” да е курдисана в центъра на Риш, ама кой знае... Така и не стигнахме до нея. Още на 5-ти номер се озоваваме насред гола поляна, където пътеката свършва. „А сега да те видя, Ани!”, мисля си аз. Накъдето и да се обърнеш – планина. Няма начин, вече спираме с дивотиите и сядаме да почиваме. Тя не мисли така обаче. Явно школата за екстремално оцеляване, която без съмнение е завършила, след като е удушила първата си мечка, ги учат и на други номера. Поглежда мобилния си, оказва се, че има обхват и звъни на оператора си, за да го пита в коя клетка се намира. Препращат я на 112, а после и към ПСС. Служителят на ПСС обаче категорично отказва да признае, че съществува такава хижа – „Върбишки проход”. Всъщност, доколкото разбирам, той е против съществуването изобщо на Върбишка планина. Накрая, очарован от факта, че и двете са налице, изразява задоволството си, че сме живи и здрави. Абе какво да ви кажа – сюрреалистична картинка. Сякаш ПСС за взели някоя стаичка под наем, сложи ли са там някакъв търтей, който хрупа фъстъчки и порка бира пред празна карта, а звънне ли телефонът, оня сладур грабва флумастера и започва да нанася липсващите географски единици. Когато картата се попълни, така си представям нещата аз, ПСС ще се закрие. Кротко, като на идиоти, ни обяснява, че в такива ниски планини нямали техни хора., да сме питали камионите (каквото и да означава това), а накрая почти ни пожелава „лека нощ”.
Така, това е! Вече е ред и на морската пехота да свива знамена и да се прибира по спалните помещения. Дори си мисля да изпратя кутия с флумастери на ПСС.
- Сега, тръгваме по следите си. Докато се вижда, ще вървим по тях, а после можем да продължим да се движим поне до полунощ с фенера. Е, не! Уди Алън твърдеше, че Вселената не може да е безкрайна. „Мислете логично, все някъде трябва да свърши, да опре в нещо, стена ли ще е, що ли...” Георги Русев пък казваше, че бомбардировките през Втората световна война били по-рахат от барабаненето на Мамалев. „Бомбардират, бомбардират, па спрат! А при теб няма спиране бе, Гоше!” Кога, по дяволите, това русото ще се умори? Има ли Бог и кой му е разписал молбата за отпуск в неделя? Все фундаментални въпроси, пред които човечеството вдига в недоумение рамене. Качваме се на колелата, а аз саркастично започвам да си припявам едно любимо парче на Deep Purple – “You Keep On Moving”. Сарказмът обаче не е от най-силните страни на моята спътница. За какво й е? Нито печели състезания, нито върти педали. Толкова сме изпаднали, че се радваме на всяка локва. Пълним шишета и пием. По-дъхава и вкусна вода не съм вкусвал, честно!
Мръква се. Представям си как идиотът от ПСС си отваря поредната биричка, вдигнал крака върху бюрото с телефона, чичото от хижата замезва туршийка, забравил отдавна за нас, а ние бутаме колелата в лепкавата кал и търсим с фенера следите си. Стигаме разклон, на който те просто изчезват. Аз съм щастлив. Няма как, вече дори и Ани признава, че трябва да спрем. Просваме се до някакви нарязани дървета, а на мен ми хрумва гениалната мисъл да запаля огън. Най-накрая да поема и аз инициативата. Правя перфектна „индианска колибка” от сухи клонки, бучвам и листата с разказите на туристите, друго и не заслужават тези писания, само мътят главите на нормалните хора, паля запалка. Тази колибка явно съм я измазал с азбест. Така хубаво пуши, а така не ще да гори. Майната му! Било е и по-зле!
- Кога? – любопитства някакво ехидно гласче.
- Ами виж сега – подхващам спор със себе си, - всичко е въпрос на гледна точка. В края на краищата, замръкнал съм в Стара планина с блондинка.
- Хахаха! Само дето си замръкнал с грешната блондинка – злорадства оня.
Мамка му и гад! Абсолютно прав е. Няма пълно щастие. Един път да замъкна жена в гората и това да е Анелия. А не е като да няма мамещи алтернативи. Имаме си във велоклуба едни кльощави женички, дето не си представят колоезденето като един по-интересен начин да умреш. Поглеждам към Ани. Хм, и помен не е останал от коравото копеле, с което карах цял ден. Но който не я познава, може да се подведе. Има само едно по-страшно нещо от ентусиазираната Анелия и това е уплашената Анелия. Въздъхвам горко и се опитвам да направя тънкото си джърси на гънки. Кой знае защо си мисля, че така ще топли повече. Прегръщам плешките си и, както си мисля, прекарвам цялата нощ ококорен.
- Ама хъркаше снощи – казва ми Ани на сутринта.
- Глупости! Не съм мигнал! – възмущавам се аз.
- Да бе, да!
Наистина мисля така. Помня много добре, че крояхме с нея злостни планове под изцъклените звезди да прекараме някой, който много, ама много мразим по същия маршрут. Само дето не можахме да се сетим за никой, който да мразим чак толкова, а сега се оказва, че съм спал като пън. Не, ще си сменя приятелката само да се добера до Шумен.
Тръгваме още при първата бледа светлина, която се процежда през клоните на дърветата. Лутаме се, търсейки я следи от гуми, я маркировка. Нищо! Сещам се, че имам компас. Защо чак сега ли? Много просто – защото съм кръгъл идиот. Този компас обаче нещо не е на себе си. Упорито твърди, че още от вчера сме се движили на запад, а е ясно, че нашият маршрут е на изток. Не, повреден е. Абсолютно съм убеден, че там, соча с пръст изгряващото слънце, е запад. Мамка му! И слънцето се е бъгнало! Защо изгрява от запад?! Нещата започват да се изясняват. Първо, аз съм идиот, второ, Анелия не пада по-долу и трето, половината ден сме се движили към Емине, а другата половина към Ком.
И сега идва ред на уплашената Анелия да заяви:
- Никакво спиране! Нито за секунда! Ще се движим, докато се измъкнем.
Ето защо се плаша от уплашената Анелия, много по-зла е от ентузиазираната й посестрима. Гладен съм, пуши ми се, имам сили колкото на прегазен заек, но русото чудовище пред мен не разрешава никакво спиране. Чудя се дали е раждана от майка, или са я сглобили в някоя лаборатория. Търчи от дърво на дърво, понякога дори намира следи от маркировка, аз отдавана съм престанал да вярвам на глупавите червени ленти. Всъщност направо я мамя. Само чакам да изчезне в търсене на знаците и веднага се тръшвам на земята да бера душа.
- Намери ли? – крещи от гъсталака.
- Не, няма нищо – отговарям, лежейки.
Наближава 10 часа. Аз психически съм се подготвил за втора нощувка. Даже май взех да свиквам. Бих се чувствал идеално, само това русото да престане да ме юрка. Вярно, храната привършва, но хранилките за прасета са надолу. Онези кочани не изглеждаха много апетитни, ама не съм в положение да придирям. Маркировката изчезва за пореден път, но излизаме на някакво кръстовище от широки горски пътеки. Предлагам да се спуснем по едната. Не очаквайте от мен да искам да катеря другата. Кал, коловози, локви. Аз правя спускането на живота си. Събрал съм всичките си умения и рискувам максимално. По-късно Анелия ми казва, че се чудила какво толкова съм се мотал, предположила, че съм се пазил и съм бутал надолу. Абе, имаше нещо хубаво в тази жена, даже бях го написал някъде по-горе, но не мога вече да се сетя какво беше.
Я, наострям слух, това шум от автомобил ли е? Едва ли! Преди час категорично бях заявил, че чувам лай на куче, а Ани ме поправи, че било гугутка. Миражи! Тя кара около 200 метра напред. Изведнъж я виждам как хвърля „RAM”-а на земята и започва да прави диви подскоци с вдигнати ръце:
- Шосе! Асфалт!!! Шосеее!!!
И това го крещи най-добрата МТБ колоездачка в България.
Да, мамка му! Спасени сме! 22 часа кошмар в планината, а всичко приключва със спасителните крясъци „Шосе! Асфалт!!! Шосеее!!!” От мен да знаете, че всичко хубаво в колоезденето започва и свършва с този крясък, а гадното по средата, разни планини и камънаци, можете да си го спестите.