За златото и планинското колоездене


Сигурно много от вас са изпитвали това - сравнимо с едно хубаво каране е само четенето на хубав разказ за каране.
Първият разказ, който привлече вниманието ми преди година-две, когато започнах да следя редовно форума на mtb-bg.com, беше разказът на Милен (zappa) за неговото изстрадано пътуване до София. След това четох още много впечатляващи и вълнуващи разкази и постове - такива, които те карат да се усмихнеш, да се пренесеш някъде далеч, да се замислиш - ех, защо сега навън е мокро и студено, защо трябва да стоя зад това бюро ...
Тези "златни прашинки" се губят в реката на хилядите други постове и мнения, затова реших да събера това, което, по мое виждане, заслужава да се отличи от останалите. Разбира се, това е строго субективно и индивидуално, но макар идеята ми да направим този подбор в рамките на mtb-bg.com да срещна одобрение, все не остава време за нейната реализация, поради по-сериозни задачи, които непрекъснато изникват пред администраторите на сайта.
Намеренията ми са да събирам в този блог подобни "златни зрънца", независимо дали са дълги разкази или кратки постове - всичко, което ми направи впечатление и реша, че си заслужава да бъде прочетено отново. Това не са просто истории и описания, а цветни и емоционални разкази. Надявам се на активно сътрудничество и предложения за включване, защото дори неща, които са ми били интересни преди време и съм се постарал да запомня, се губят и забравят, разпръснати из темите.
Всеки текст, намерил място тук, е цитиран така, както и където съм го прочел, като задължително присъства и линк към мястото, откъдето съм го взел, както и името на автора му. Работата по блога е непрекъснат процес, той ще търпи развитие, постоянно ще бъдат добавяни нови текстове, както и ще се променя външният му вид.

4.10.2011 г.

Милко (taurus13): За различните стилове в българското МТБ пространство...


С развитието на МТБ спорта у нас, назрява проблема с недобрата класификация на различните стилове на каране, което ясно проличава от множащите се теми във форума, относно стиловите различия. Доколкото класификацията на самите байкове е сравнително добре развита от производителите, там проблем не съществува, но не така стои въпросът със самият начин на практикуване. По същество е много трудно да се определи универсален стил в световен мащаб, поради големите културно-теренни различия. В тази връзка, а и за да ви изкарам малко от унеса, ще се опитам да внеса лека яснота в практикуваните у нас основни стилове,като наблегна не толкова на байка, както обикновено се прави, а на самият характер на карането. Така навлизащите в спорта младежи(всичкото под 40 е младеж) ще могат по ясно да се ориентират за желания от тях стил на каране навреме и да избегнат излишна загуба на време и пари.
Тъй като някои стилове са все още пълна загадка за мен, ще оставя те да бъдат по прецизно дефинирани от техни представители, пък аз ще поговоря за тези, с които съм имал "по-близки" срещи. И такаааа....

XC-та - може да гледате на тях, като на бивши, настоящи или бъдещи шосейкаджии, които са се качили на планина с колело. По обясними причини, те предпочитат леки и дори много леки байкове и съответни пътища по които да ги карат. За предпочитане са хубави, гладки горски пътища с минимум препятствия. Гуми с размери 26х1.95 им изглеждат като "прасета". но това е обяснимо, като се има предвид с какво ги сравняват. Карат по много километри, бъхтят се здраво, носят почти нулев багаж, защото разчитат да се придвижат от точка А до точка Б по план. Често са гърчави на вид, недохранени са, и пият всякакви бълвочи от едни маркучи които излизат от раниците им. Облеклото им е шосейкаджийско - носят прилепнали аеродинамични клинове и джърсита и най-много някоя ветровка. Обувките им не стават много за ходене, защото те почти не ходят - дори и по най-стръмния баир. Винаги са чисти и шарени и носят задължително модерни спортни очила, които струват понякога повече от едно средна ръка колело. Много обичат да се състезават със себе си и себеподобните си, поради което често биват забелязвани по състезания. Някои от тези индивиди са дотолкова нахъсани за победа, че достигат до крайности. На състезанията обаче, тотално забравят за перфектната си външност и в името на победата се оплескват от главата до петите, тъй като често заобикалянето на някоя кал, води до загуба на ценни секунди. След приключване на състезанието обаче, първата им работа е да си почистят байка и да се изкъпят, щото да може да стъпят на почетната стълбичка в пълния си блясък. Като характер, обикновено са единаци - другите винаги им развалят темпото, пък ако не карат точно с тяхното си темпо, направо си съсипват организма. Ако в края на деня ги попиташ откъде са минали, биха могли да ти кажат само ако си качат трака в sports-tracker-а. Ако ги попиташ обаче за километри, калории, денивелации, каданси и пр., набързо ще ти запълнят една екселска таблица. За да отидат на някое 100км каране из планина, не им е проблем да минат на самоход още 100км по асфалт, за да стигнат до изходната точка. Дефакто, често загряват с по 40км асфалт, преди основното каране.

АМ или велотуристи - те са като(или са) планински туристи, които са се качили на байк. По обясними причини, те предпочитат универсални байкове, които си имат специален бутон за всичко, което може да им се изпречи по терена - тези бутони са на най-различни места по байка и обикновено са в атрактивни цветни анодизации. Велотуристите предпочитат най-вече пътеки, но в краен случай черни пътища. На практика карат почти по всичко, което им се изпречи на пътя, доколкото могат. Асфалта е голяма тегоба за тях, поради тежките им гуми и неудобна геометрия на рамката. До изходната точка се придвижват предимно с автомобили. Маршрутите си избират, съвсем като обикновените туристи и затова често биват забелязвани по разни хижи на майната си в планината. Багажа им е често голям и никога не е под 8 кг. Това е така, защото подобно на туристите, обичат да си имат всичко в раницата. Освен това им се налага да си носят допълнителна предпазна екипировка, като наколенки, налакътници и понякога цели брони. Обличат се в по-широки практични дрехи, които стават както за ходене, така и за всякакви други дейности. Обувките им са комбинирани - както за ходене, така и за каране. Този тип карачи, отдават голямо значение на пейзажа наоколо, което произлиза пряко от туристунгерската им природа. Често избират маршрута си според гледките, носят фотоапарати и се снимат на всяко по интересно място. Голямо значение отдават на всякакви чешми и потоци по пътя, където спират да ядат, пият и се къпят. Графика им за деня обикновено не е фиксиран точно - важното е да стигнат навреме в хижата. Много обичат да има поне една техничка и скоростна пътека в целия маршрут, та мисълта за нея да им помага да изкатерят баира. По правило, не са велики катерачи и като им опротивее наклона, просто спират и слизат да побутат. По време на карането не си дават зор и целия ден минава в приказки и закачки. Хранят се обилно на почивки, като наблягат на пържоли, кюфтета, супи и бири.Тези хора, рядко се състезават с някого и по правило са положителни и добронамерени по душа. Ако участват по състезания, то е за да се социализират с други индивиди и заради доброто прекарване - трудно ще ги забележите в първите 20 позиции на класирането, освен ако първите 19, не са се загубили изненадващо по трасето. На вид често са от умерено слаби, до апетитно закръглени. Джърситата им често се разтеглят леко и все отпред...В тази група се срещат и най-много индивиди от женски пол.

Вело Храсталясници - откривател, иманяр и пионер качен на байк. Ако се сещате за рекламата на Camel отпреди години, където един готин батко се промъква из джунглата в търсене на загубените храмове и накрая отпива нещо край огъня от метално канче с много доволна физиономия. Ами качете го на байк и ето ви го Вело Храсталясника. Това са хора, които в голяма степен приличат на стандартния велотурист, но са с особен афинитет към използването на нестандартни пътища. Храсталясника, не обича да минава по един път два пъти и винаги търси алтернативата. Планирането на маршрута си прави, чрез използването на един куп стари военни карти, но основно чрез Гугъл Ърт. Трябва му доста време за да разбере, че наклоните в Гугъла са винаги по-малки от реалните и че това, което на сателитната снимка изглежда като мъх, всъщност е 2 метрова растителност, често пъти непроходима. Тези хора често се осланят на въображаеми сателитни пътища и слухове за невероятни тайни пътеки, който били карани от някой си, някога си. За тях няма места където не се минава с байк - по един или друг начин. По душа са корави единаци със стабилна психика, но и често и романтични натури и фантазьори. Могат да карат, както сами, така и в група, но обикновено с предварително подбран състав. Екипировката им е стандартната велотуристическа(АМ) но включва и елементи за оцеляване - ножове, магнезиеви запалки, конци и игли, въженца, термо фолио и пр. При избора на екипировката си се ръководят предимно от принципа за универсалност и издържливост.Обикновено са снабдени с очукан на вид GPS, който им служи повече за да се загубят качествено, отколкото да се намерят. Тези хора всъщност обожават да се губят и могат да го правят на невероятни места. Когато тръгват на 3 дневен поход, обикновено фиксират само крайната дата за прибиране - всичко друго е според ситуацията на място. Когато такива хора карат по пътеки, ще ги познаете по това, че постоянно зяпат в шубраците встрани в търсене на тайна пътека. Когато групата спре да почива обикновено един се захваща с ядене, друг със снимане, трети заспива, докато Храсталясника тръгва с GPS и карта в ръка да търси варианти. В стремежа си да се зачукат на най-дивото място, може дори да ви убедят че карате по пътека - имайте предвид, че във всяка гора има множество псевдопътеки с дължина до 6-7 метра, но те са образувания с естествен произход. Подбора на байка на Храсталясника е нещо индивидуално. Обикновено използват надеждни и проходими машини, но не твърде тежки, предвид факта, че често ги носят на гърба си. Тези хора не са особено социални, често са неоженени, не се вълнуват особено от деца и семейство. Ако искате да побъркате такъв човек, заведете го на детски рожден ден. Независимо, че в планината може да ви изглежда анархичен и объркан, той обикновено е на ТИ с околната среда. Ако оставите на него, първо ще ви загуби, после ще ви измори до краен предел и накрая триумфално ще ви намери - при всички случай приключението ви е гарантирано, но все пак имайте предвид, че непредвиденото спане в гората, не е екстремна ситуация за тези хора, а нормална ситуация. Обикновено хората, които го придружават или им е за пръв път(просто още не знаят) или са от типа верни "кучета" или пък сте попаднали на повече от един храсталясник.

FR - свободния ездач - това са особена порода карачи, чиято основна цел е да намират разни шантави места за спускане и след това да се спускат/пребиват там. Изкачването не представлява интерес само по себе си, а е само начин да се достигне до началната точка на спускането. По стандартните трасета за DH, тези хора, биха могли да тренират, но по същество такъв тип каране е твърде "сиво" и еднообразно за тях. Често са егоцентрични единаци, с леко нарцистични уклони, поради което много обичат да се показват в разни клипчета и снимки. Обикновено са много добри карачи, със способности над средните и могат да правят неща, които често ви изглеждат невъзможни. Способни са да планират едно единствено спускане, като военна операция, с обмисляне на всеки един детайл. Ключовата дума тук е покорявам - за тях спускането по определена линия е като изкачването на една неизкачвана стена от алпиниста или като покоряването на една жена от Созополски гларус. Всичко е подчинено на желанието за успех - ако трябва са способни да упражняват един и същи елемент, подобно на музикант, докато накрая им се получи. Всъщност последното което може да се каже за тяхното каране е, че е свободно - на практика те са твърде много ограничени в желанието си да минат по определена линия и по определен начин. По принцип са харизматични личности, но не се подвеждайте по тях - те просто това си го могат и задължително ще си счупят главата някой ден лошо. Байковете им обикновено са със солидно окачване и цена. Този тип хора, могат да украсят рекламата на някоя голяма компания за производство на велосипедни чаркове и да вдъхновят милиони хлапета по света да си счупят главите в сухото корито на близката селска река.

Спускачи (DH) - може би най-популярната група в планинското колоездене, която често е синоним на МТБ-то за непросветените люде. Причината за това е, че спусканията им са твърде атрактивни и често по места "пръскащи се по шевовете" от народ - разбирайте всякакви форми на курорти. Да станеш спускач, изглежда относително лесно - трябва ти една яка рамка, на която да забодеш един Boxxer и си в джаза - хващаш лифта и ако оцелееш до горе, ще ти се наложи да оцелееш и надолу. Второто обаче, далеч не е толкова лесно, колкото ти се е струвало отстрани. Когато за пръв път се сблъскаш с трасе за спускане, ти се струва, че това е строено за полеви изпитания на луноходи и ако не са бясно прелитащите машини от които се чуват ужасни метални звуци, не би повярвал, че това може да се кара и веднага би се отказал от тази идея завинаги. Доколкото групата на спускачите е твърде разнородна, е трудно да се вкарат в някакъв психологически профил. По правило се обличат в шарени атрактивни костюмчета, под които са опаковани в защитни кори, като средновековни рицари. Независимо дали кара или пие бира, истинския спускач, никога не сваля защитната си екипировка, независимо, колко силно пече слънцето. В особено крайни случаи се допуска свалянето на шлема. Всъщност бирата не е точно питието на спускачите, тъй като забавя рефлексите им и те започват да се усмихват щастливо на девойките около трасето. Затова истинския байкър жули само Чудовищни енергийни напитки с кола. По принцип основното от което се вълнува спускача е, как да премине през дадено препятствие по трасето и второто след това е, как по-бързо може да стане това. Всичко извън трасето не представлява никакъв интерес. Способни са да карат цял ден нагоре и надолу, подобно на хамстер на въртележка без да личи, че това им е омръзнало. Макар да се намират доста далеч от групата на XC-тата, тези люде по някои неща твърде много си приличат с тях, а именно желанието да разцепят секундата и да победят другите. По правило групата на спускачите е с най-невръстна възраст, поради обясними причини - нито един младеж след 28-30 не може да подържа такава здрава спортна фигура, която да му помогне да издържи на това натоварване или поне няма желание за това. Бича за спускачите са колите, моторите, атв-тата и Жените. Доколкото първите три са просто заплаха, която може да ги отклони от правата вяра, то последното е равносилно на чума - след като приключи с байкъра, у него не остават никакво желание за живот, нито пък финанси и освен да пише нещо вяло в темата "Деа любовта" на друго не е способен. Ако все пак жената не свърши работа, то бирата и мезетата няма да пропуснат...