Текстът е взет от тук
Толкова да ми харесаха тези „Устрем”! Решавам да направим едно устремно каране по платото. Стилът, както кратко го определи Пилчо от Търговище, е „с викове и песни към върха”. Моят стил. Сега остава да се намерят жени, щото в „Устрем” се кара с много жени. Почти е готово, макар да изглежда малко по шуменски, щото съм аз и още три момичета, скромно като участие, едното дори отпада, но така се започва.
Чакам Нат пред „Седмиците”, няма и 10 часа, и се чудя с какво ли ще е облечена. Нека ви опиша това момиче. Знам, че всички страшно много мразите тези описания, но това е важно, за да я видите в края на разказа. Нат е висока 18-годишна дама, много красива, с огромни кафяви очи, от които просто не можете да видите лицето, млечно бяла кожа, винаги е леко притеснена и страшно любезна, сякаш постоянно се опасява, че не я одобряват. Преди време й виках Парфюма – единственият човек, който съм виждал да си мъкне парфюм в гората. Да, пристига - впита бяла блузка, умопомрачителен тюркоазено син маникюр, много ще й трябва за карането, впити къси панталонки (от които виси искрящото й бельо?).
- Нат, какво е това? – соча към мънистата. – Защо ти се виждат гащите?
- Абе, това са джобовете – обяснява ми с досада. – Нищо не разбираш.
Явно някаква нова мода. Тя е по тези неща. Права е, нищо не разбирам.
- Трябва да ми напомпаш гумите.
- Естествено! – звуча компетентно дори в моите уши.
Помпя задната гума, докато тя лениво ръси сексапил, седнала зад мен. Пуши цигара, може би за да се вижда по-добре маникюрът. Навеждам се и към предната. Ядец! Тежък технически проблем, а още не сме тръгнали – капачката на вентила не се развива. Това в Шумен е равнозначно на провал на похода. Оглеждам се за помощ наоколо. Виждам едни рокери. Хора на колела все пак.
- Братлета, мацката, вентила…
И те не можаха. Край! Казвам ви – в Шумен никой не може да се справи с такъв тежък проблем. Пробва се и един колоездач, който намерихме запъхтян по пътя, пробва се и един огромен рошав тип, който имаше телосложение на горила. Абе, кой не се пробва… Накрая един неадекватен тип се наведе и стисна капачката между кутрето и палеца.
- Не бе, така го завиваш, не виждаш ли, че…
- Какво да видя? – пита ме ухилен, докато ми подава капачката.
- Виж какво – казвам ядосан, - всеки човек знае, че се отвива обратно на часовниковата стрелка.
- Е, и?
- Ами ти завиваше, бе! – иде ми да му я хвърля капачката в лицето.
- Щото вентилът беше отгоре – кротко обяснява той.
И тогава не го разбрах, и сега не го разбирам, а минаха 12 часа.
Както и да е. Вече сме на пътя, при това с напомпани гуми. Докато се борихме с вентила дойде и Хел. Даже ни носи клещи. Тази мацка е връстница на Нат, но е толкова различна - става все по-бойна от ден на ден. Има вид сякаш всеки момент ще ме срита по задника и ще ме прати обратно в строя. Та така, пълна компания – Нат, Хел, аз. Поемаме „с викове и песни към върха”.
- Запа, а как се сменяха скоростите? – пита Нат.
- Дясната ръка, Нат. За задните зъбчатки.
- А как се сменят предните?
- Лявата ръка, Нат.
- А какво е зъбчатки?
Майко мила, къде съм тръгнал!
Но иначе е весело. Някъде бутаме, другаде почиваме, но постоянно се хилим. Има-няма час направо смачкахме двата километра до Крепостта. Там сядаме. На „Брезите”, разбира се – точно, където бяхме с „Устрем” .
- Ей, хайде да спуснем трасето от състезанието – предлага Хел по едно време.
- Хел, ти имаш ли идея за какъв баир става въпрос? – питам аз.
- Няма баир, който да не мога да пусна.
Тази взе да ме ядосва. Вярно, че другата седмица имаме състезание, ама аз си имам идея какво спускане сме им приготвили на онези, дето ще дойдат, а тези моми нямат. От друга страна, почвам да се подхилквам леко, да бе… Струва си сякаш – качихме го в стил „Устрем”, ще се спуснем в стил „Карагьозян”. С викове и песни покорихме върха, с крясъци и ужас ще го спуснем. Все по ми харесва. От съседната маса едно дяволче намига и размята доволно тризъбеца.
- Всеки баир, а? – питам злобно.
- Всеки.
- Само да не падна някъде? – обажда се Парфюма.
- Няма страшно, Нат. Ще стискаш спирачките. Ще караш бавно, няма да се увличаш.
Закарвам ги в началото, което не минава пак без леко мрънкане – имало баир нагоре, де го видяха – и се спускаме в бойна колона. Рейнджърката отпред, разбира се, аз зад нея, Нат отзад. В началото е хубав асфалт, застлан с шума, който полека изчезва и преминава в горска пътека.
- Ихууу! – крещи Хел отпред.
- Ихууу! – чувам Нат отзад.
Вече съм изненадан. Чак се обръщам. Само аз ли не харесвам спусканията? Но това си е и притеснително – какво ще кажа на майките им? Не, по-лошо – какво ще обяснявам на бащите им! Мамка му, да се върна и да му завра тризъбеца на оня дребосък горе. След малко настигам Хел някъде около водопадчето, но Нат я няма. Минута, две, три… Връщаме се назад, озъртаме се за трупове. Не е труп, ама и не прилича изобщо на Парфюма. Бута колелото, леко подсмърча, лявото й коляно е цялото в кръв, дясното в кал, мръсна.
- Паднах.
- Е, как ще паднеш! Даже черното не сме стигнали!
- Стиснах спирачките.
- Защо стискаш спирачките?
- Щото ти така каза.
- И как ще ме слушаш?
- А кого да слушам?
- Нищо й няма – обажда се Хел. – Накъде продължава пътеката? Напред? – пита с хъс. Нея пък адреналинът я гегна. Иди се оправяй с две такива в гората.
- Троши си главата, по маркировката. Напред.
Отпраши. Лудница.
- Запа, таковата, сутиенът ми се разкопча, като паднах. Ще го закопчееш ли? – пита Нат.
В такива моменти всички писатели правят едно и също. Сещате ли се? Изправил се е Еркюл Поаро в задимената стая, около него кръг от заподозрени, тъкмо е вдигнал пръст с думите „убиецът е…” и някакъв второстепенен герой, за който изобщо сте забравили, изведнъж се намърдва между редовете, сещайки се за страшно интересния рожден на баба си от миналата година. Толкова да го мразя това, но сега и аз го правя. Просто ми просветна защо не ми вървеше в училище. Двойки, повтаряния на класове, изключване. Ами как да е иначе? Как тези даскали за 12 години не намериха едно интересно нещо да кажат? Влизат в час и се опитват да те заинтригуват, приказвайки ти за някакъв скучен тип на име Питагор, да не говорим за Коперник – там пък веднага ми потичаха лигите за копърка в подлютен доматен сос, виж, за шестте жени на Хенри VIII беше малко по-интересно, но пак се отплеснах. Искам да кажа, че най-късно до осми клас тези типове трябваше да включат поне един урок с примерното заглавие „как се закопчава сутиен на 18-годишна девойка в гора”. Да видим тогава дали ще има отсъстващи. Ама на! Нямаше. И аз какво, пак двойкаджията на класа. Заставам отзад. Малеее… Това е по-сложно от капачка на вентил, бе. Шибаните инженери на сутиени, ако някой от вас чете тук, за вас нямаше ли копчета „тик-так” бе, гадове мръсни? Справих се някак, ама що треперя? Уж не съм падал. Ама и ден. Уау! Онова отпред, бойното, трябва да се е пребило. Няма начин – там са камъните. Края на екопътеката.
- Нат, буташ! Никакво каране! Буташшш! Отивам да видя Хел.
Стигам. Къде бутам, къде карам, но стигам. Седи си ухилена нашата и ми казва:
- Спуснах я.
А, не! Без такива номера. Аз я знам тази пътека и ще ви обясня. Има три неща в този живот, които никога, ама никога няма да направя – да спя с мъж, да изкарам книжка за кола и да спусна екопътеката. За първите две не се заричам твърдо. Няма начин. Тук има някаква вързалка.
- Добре, Хел – казвам ядосано. – Карай вляво. Там е последното спускане. Изчакай да дойдем с Нат.
След малко идва и тя. Не изглежда никак във форма.
- Кога стигаме Букаците? – задава най-изненадващия въпрос, който съм очаквал.
- Никога. Но виж, Кьошковете – след малко.
Дали не си е ударила главата при падането. Букаците е на майната си. Искам да ги видя как ще са на финалното спускане обаче. Това е… Уф, гордостта ни. Тридесетина метра са, но… Абе, бива ги! Аз мисля, че там трябва да сложим една линейка, една пожарна, кола полицаи и един поп. Даже знам кой. Имах един приятел в девети клас – много пиеше и много заекваше. Като се съберяхме в тях, винаги пускаше изпълнението на Мерилин Монро на рождения ден на Кенеди.
- Много е пияна, ама много – казваше с кеф и отпиваше. – Казвам ви, много е пияна.
Кой знае защо страшно беше очарован, че Мерелин Монро е пияна. Та този човек стана поп, можем да му отворим доста работа на този участък от състезанието. Само да не изтърва първата. Застанала е точно на най-страховития участък, само че е стъпила с двата крака до колелото, клати се странно – по едно време го хвърля долу. Ахааа! Така и аз спускам. Ама почва да ми става смешна цялата работа, пък и се сещам какво предстои. Спускането на Нат, а това ще е… Ох, стойте и гледайте. Разбира се, без колело, искам си я жива, за да ме разсмива и занапред. Вземам й колелото, някак го свалям долу и заставам на първия ред, подайте ми пуканките, но преди това я вижте в онези редове сутринта – милата, възпитана, красива, модерно облечена. Нат, се задава едва-едва. Две бели маратонки опипват баира, впиват се на пети, задникът в страхотните панталонки бавно започва да се смъква към земята, много бавно. Няма да помогне, Нат, знам, че можеш още. Сурка се леко и изписква. Сяда на задника си и забива още по дълбоко пети в пръстта, от коляното й капе кръв, протяга ръце назад и впива изящния си маникюр в земята в отчаяни опити да не се плъзне, закрещява:
- Педераст мръсен, долен, да ти еба путката майчина смотана, шибаняк нещастен, твойта майка долна…
Педерастът, аз, не мога повече – превивам се от смях. Хиля се като луд и не мога да спра. Цял ден не спрях. Не съм извратеняк, просто обичам пищните сцени, Нат. Родена си за сцената. Поклон.
