Милен (zappa)
Оригиналът на текстаСедя на маса в Обзор, прегърнал две прекрасни французойки – влюбен, пиян, щастлив. Така ме заварвате. Дори някак съм проговорил английски. Любовта прави чудеса, а аз съм едно щастливо копеле, така да си завиждам понякога. Предната вечер съм спал на палатка с две прекрасни 20-годишни девойки. Изобщо – накъдето и да завъртя педалите, навсякъде ме очаква любов… и сандвичи. Така да ми присяда тази дума, но нека да започна отначало.
Всичко започна преди месец, просто тогава го открих, всъщност винаги си е било там. Имах среща с една прекрасна блондинка, точно пред Разперко, шуменското място на влюбените. Седя си аз и чакам, леко пийнал, много щастлив, тя пристига – сини очи, усмивка, красота… и сандвич.
- Заповядай – подава ми акуратно завитата филия. – Нахрани се.
И като ми заседна този сандвич в ума – месец и отгоре. Припомних си всички срещи по знайни и незнайни кафенета, всички красиви жени, с които съм бил. Ами да – някоя ми носеше тиквички, друга – домати, дори си спомням прекрасно как бях завел една моя любов на крайно романтично място, дълбоко навътре в Шуменското плато, където тя бръкна в раницата и ми подаде кутия с мусака.
- Заповядай! – отгоре на кутията вилица със салфетка. – Нахрани се.
Аз гладен ли изглеждам? И що за странна любов е това? Любов, жени и сандвичи. И не да не съм ги питал, дигат рамене.
- Така ми дойде отвътре – отговори ми блондинката.
Сега обаче съм избягал чак на Обзор – далеч от всички обичащи ме жени със сандвичи и мусака. Дори не знам как се появиха Джесика и Софи, двете французойки, бяха май на съседната маса, после на две ръце разстояние на хорото, после вече съвсем близо - на една прегръдка, на една бавна балада от мен. И толкова ми трябваше – никоя от двете не посегна да ме храни, влюбих се. Познавам ги от два часа. Крайно време е да им се обясня в любов. Ама пустият му английски… Пък и компанията ми една – цял взвод ухилени даскали, все по английски, все от Шумен. Имам чувството, че ми следят граматиката. Да ви кажа честно – и те толкова го знаят този език. Забелязали ли сте? Когото и учител да попиташ „как е на английски това и това?”, винаги започват с едно „ами то зависи, може да се каже така, ама може онака”, нищо не разбират. Заради това се оправям сам. Обръщам се към моята любов, превъртам няколко песни през главата си, вадя пръстена и запявам:
- I cant help falling in love with you… – много го докарвам на Елвис, значи! Особено на пета водка. От никакви учители не се нуждая. Сипете ми пет водки, подайте ми фонотеката и ще се разбера с всяка жена. Нямам идея какво пея, ама винаги ми е звучало някак по любовному това парче. Явно и французойката така го чува, защото ме измерва с поглед, премрежва очи, кимва и си слага пръстена. Даскалите, кой знае защо, се заливат от смях. А какви очи има… Боже, какви очи! Цялото море се е разплискало в тях. Най-накрая да се отърва от този пръстен. Когато жена ми ме изхвърли от нас, така и не ми стана ясно точно защо, това успях да взема само в бързината – бутилката водка и венчалния пръстен. Много бутилки водки смених оттогава, ама от пръстена така и не можах да се отърва. Сега обаче му дойде времето. Ще замине за Франция – там му е мястото, в столицата на любовта. Поглеждам към другата французойка – мило и деликатно личице, прилича на изгубило се свраче, толкова да я обичам и нея. Поглеждам към ръката си – нямам повече пръстени. Толкова много любов, толкова малко пръстени. Не е честно. И забелязвате ли – за първи път някой да ме обича, без да ме тъпче с храна.
- Ти си вдовица, нали? – питам с надежда. Имаше такова парче на Алис Купър , “Black Widow”.
- О, не, не! Имам си приятел, живее в Чили.
- Зарязвай го този хайванин, без това е унизително да живееш в държава, която прилича на чорбаджийска чушка.
Или поне исках да кажа нещо такова, на английски не знам как е прозвучало, но тя кима очарована. Ох, животът е прекрасен, мамка му. Колко му трябва на човек – две французойки и пет водки, нищо повече. А може би…
- Келнер, една водка!
Все старата заблуда – две французойки и шест водки ще е една идея по-хубаво от две французойки и пет водки.
И като падна една мъгла – не знам откъде дойде. Келнерът ли я сервира, морето ли я изтласка, ама така плътно забули масата, че само някакви отделни кадри оцеляха в нея. Аз – все по-влюбен и щастлив, келнерът – все по-пиян, изливащ чаша след чаша в устата си. Що за келнер беше този, така и не ми стана ясно – пиян и залитащ. Следващата секунда се събуждам в леглото си, а женски глас ми говори в тъмното. Тези пропадания във времето винаги ме плашат.
- Миме, донесла съм ти кюфтета и кебапчета. Останаха от снощи.
Така не ме нарича никой, само един - Лидия! Друга моя кулинарна любов! И кога пристигна? Че вече ме и храни. Май беше вчера. Да, нещо смътно ми просветва – дойде с колата, два литра водка и любовта си, чиста и свята като тарелка кебапчета. Ей така ме обичат жените мен – да ме нахранят, че да ме завият. Не любов, чисто съжаление. Нищо френско, нищо възвишено. Поне пръстенът ми… Вдигам ръка в сумрака – там си е. Това вече не го разбирам. Нали замина за Франция?
- И малко салата, Миме. Ще се нахраниш добре.
- Ох, Лидия, моля те…
Измъквам се от леглото и отивам до тоалетната. Главата ми тупти равномерно като сърце. Сърцето ми галопира, заеквайки. Искам да се изпикая и забравя всички проклети сандвичи, хладилници, французойки. Смъквам хавайките и пак стария проблем – нямам слипове. Когато мислиш, че не може да е по-ужасно, винаги може да се окаже, че не помниш защо си без гащи. Не за първи път при това. Толкова ми е писнало от тези пиянски загадки – цяла сутрин да се претърсваш. Къде ми е портфейлът, къде са ми документите, защо, мамка му, пръстенът, който подарих снощи, е пак на ръката ми? Нищо не помня. Само един пиян сервитьор и две красиви французойки. Изтръсквам го, прибирам го, въздъхвам тъжно и пускам водата. Не си мия ръцете – нищо мръсно не съм пипал. Качвам се умърлушен в двора на къщата, акостирам в един шезлонг до басейна и се заглеждам пред себе си – какво ли е станало с французойките? Такива сложни въпроси се преглъщат по-лесно с чаша водка, ледена. Сипвам си от хладилника, всичко има в него – моите жени са го напълнили. Отварям една книга и се отдавам на отмиването на снощните промили с нови. От време на време сменям позата в шезлонга, колкото да си намеря повод да долея. Толкова да ми се получава мръхтарстването. Не я търсете тази дума – няма я, но прекрасно ме описва в този момент. Страница след страница, гълток след гълток - станало найн о’клок. Един по един даскалите се домъкват за закуска – кисели и уморени. Никой не ми се кара, всички ме поздравяват, значи не е станало нищо фатално снощи в мъглата. Едни слипове по-малко не е кой знае какво, сега и французойките ако се повят…
И се появиха. Не са си тръгнали! Задават се от асмата сред рояк славеи. Никакви славеи – просто си бъбрят някакви стихове. Не са и стихове май, просто френският така си звучи – чиста поезия.
- Нош па, со па, вол па – всичко завършва на „па”.
Толкова съм щастлив, толкова съм влюбен, че искам веднага да им запея – ще ги обичам, докато съм жив. И една седмица след това. Ровя панически из фонотеката в главата си, за да им го обясня. Сетих се!
- Mishelle, my belle… - ама така да го докарвам този Маккартни значи, особено на трета водка.
- О, Милен! – мятат ръце те. – Що за женско име? Милен – пробват отново на вкус името ми. - Как си? – и тези не ми се сърдят, майната им на слиповете ми, все някой ще ми каже какво се е случило с тях.
Сядат на масата, аз на секундата се намърдвам до тях и се захващам да мятам влюбени погледи, щото други песни не ми хрумват в момента. Изглеждат като птичета, хранят се като врабчета, чуруликат като славеи. Ех, животът е… Бе, ебал си е майката направо.
Всички споделят идеите си за деня – за жалост французойките заминават за Несебър, даскалите щели да са на плажа, аз и Лидия – ще къркаме до смърт. Тук, до басейна. Нямам време дори да се разочаровам, защото някой с по-добър английски от моя ме светва:
- Щели да отидат, разгледат, а вечерта – пак ще спят тук.
- Ооо!!! – това ме сварва неподготвен. Имах намерението да подкарвам колелото си към село Емона, но в светлината на новите факти се замислям. Колко да мисля – не повече от секунда. Гугъл се бави повече от мен. Никаква Емона не може да изглежда като Софи и Джесика.
- Оставаме!!! Оставамеее!!! – запявам аз. Така да го докарвам на Маргарита Хранова значи. Е, не – малко прекалявам вече. С водката. Ама то и да не пиеш, все пиян ще си до тези красавици.
Не знам дали разбрахте, но днес ще разкарам всички статисти в разказа си. Без това през цялото време не ги следя с поглед – влизат, излизат. Ама така е - като имаш Джесика и Софи, останалите някак се щурат между думите. Оставаме аз, любовта и французойките. Бог ме обича, просто понякога има странно чувство за хумор.
Сега, първо да се оправя за новата нощувка с хазяина. Намирам го отпред, пред къщата.
- Хазяин, размислих – оставам и тази вечер. – Вадя с царствен жест една от последните десетолевки и му я връчвам. Евтино е, извън сезона сме вече. – Същата стая, същите условия, нали?
- Как е? Пускат ли, пускат ли французойките? – само дето не изтървам портфейла от изненада. Зяпвам го невярващо. Как може да е толкова гнусен? Паднала мандибула и мазен поглед – отвратителен. А изглеждаше съвсем нормален, даже леко скучен - пълно преображение. И как напипа най-големия ми кошмар, с една реплика само. Дълбокото ми убеждение е, че всички жени са курви и това винаги ме е разкъсвало къс по къс. Всъщност аз си имам мисия – да открия жената, която не изневерява. 20 години вече - неуспешно. Ама колко държавица е България, нищо работа. Да има, да няма два милиона жени. Във Франция, мислех си аз, трябва да е друго. Може би пък там са верни на мъжете си. И този гнусен тип насреща ми… На такива трябва да се затваря устата с шамар, някоя реплика – от онези, дето така внезапно им хрумват на главните герои във всеки роман, а ти после повтаряш съвсем неуместно по различни поводи.
- Ние в Шумен такива неща не правим – изръсвам аз след дълга пауза. Жалка работа.
Бягам към шезлонга, а настроението ми направо се е сринало. Повод за водка. И мъглата пак се промъква към масата. Влизам в басейна да я прогоня. Останал съм сам – кой към плажа, кой към Шумен, най-важните – в Несебър. Тъкмо имам достатъчно време да подготвя обяснението в любов. Само с песни не става. Трябва да е нещо дълго, затрогващо, на перфектен английски. Три водки по-късно вече съм готов.
Нова кола с гости спира навън. Тольо и Вальо от Шумен – минали да ме видят.
- Ето ти малко храна – бутат една торба в ръцете ми. А не! Любов от мъже не приемам, имам си принципи. – Кремена ти я праща – сякаш прочели недоразумението добавят те.
Така вече може. Отварям хладилника и тъпча вътре. Боже, колко любов – замразена и готова за консумация след време. Пием по някоя водка и ги изпращам по живо, по здраво и тях. Вече се чувствам като собственик на това място. Имам си всичко необходимо на една ръка разстояние. Наредил съм го по азбучен ред – бира, вино, водка, кола, коняк. Добре, че ни е къса азбуката. Изтегнал съм се в шезлонга, чета си книга, мързеливо отпивам, час по час придремвам - така се въртят педали, да ви кажа аз. Само хазяинът ми пречи на пълната идилия. Все наднича, все се мота нещо наоколо. Няма ли си къща, че се върти из моите владения, извратеняк долен. Ей го – промъкнал се е до хладилника ми, даже го отваря. В краката му се изсипват торби с храна, дрънчат шишета. Озърта се – един алкохолик с книжка в ръка и пет различни чаши до себе си, никой друг.
- На кого е всичко това, бе? – пита в нищото. Щото аз в момента съм си близо до нищото.
- Мое – тъжно казвам. Какво да му обяснявам, тъпанар. Нищо не разбира от любов, особено пък ако е храна. Човек, дето вижда жените като потни отверстия - да мре!
Един час по-късно съм изпратил и последните епизодични герои в разказа си и трескаво разчиствам сцената за любовта. Каквото ще става, ще е след малко. Имам лека сценична треска, да си призная. Преговарям последните смайващи пасажи на английски, ще ми се да вмъкна нещо и от Елиът, Рембо, знам ли – нещо по-така! Ама не са ми сила. Ще се задоволя с прозата.
- Нош па, со па, вол па – идват, изгряват, редят стихове. Толкова красиви, толкова нежни, толкова френски…
- Ооо, Милен! Защо не си на, как беше? – пита дружката си. – Емона?
Рано е да започвам с речта си. И в училище беше така – все ме питаха трудни въпроси, трябва да се импровизира. Нещо от фонотеката ми.
- I’m just a poor boy and nobody loves me – пропявам, разтваряйки си портфейла. Не прося съжаление, просто не знам други песни по темата. Ама така да го докарвам този Меркюри – особено на няколко водки, две-три бири, малко вино, коняк на вкус. Същи Фреди - не като глас, като косми, разбира се.
- You are not a poor boy, you are drunk boy. Милен, Милен… – тъжно клатят глави, все едно приказват с петгодишно хлапе, което се е върнало с рана на коляното. – Сядай на масата, ще ти сготвим паста.
Ето, влюбени са в мен, ама защо пак по български – като храна. Хладилникът е пълен, но много искам да разбера как се готвят пасти в Обзор – до басейна, навън.
И сготвиха паста – изсипаха един пакет макарони, свариха ги, накълцаха пиперки и домати вътре. Това и куче не би го яло. Паста. Аз го ядох обаче – чист буламач от любов. Сещам се, че не е само ядене обаче, трябва да вкарам малко и култура, да ги впечатля. Облягам се назад и романтично прошепвам сред пукота на изгрелите звезди:
- Жак Брел, ех… Жак Брел! – един вид, така да го харесвам, не мога без него.
- Милен, Милен… - все същото клатене на глава към удареното коляно. – Жак Брел е белгиец!
- Как така? Защо? – сепвам се аз. Ама гледай каква дивотия – не се бях сещал за този кретен от години. Как изникна точно сега, само ме излага.
- Белгия е държава, намира се близо до Франция…
- Знам къде е Белгия – повишавам тон. И изобщо – май е ред за речта. Ама как беше „изневяра” на английски? Бога ми, нямам идея. Мога да я питам дали е курва, гледал съм достатъчно порно, но някак не върви така да започваме любовта си. Панически ровя из фонотеката – нямам нищо подръка. Ще трябва да ползвам някой от учителите. Малко ме е срам, но вадя мобилния, звъня. Сънен глас, нямам идея колко е часът:
- Да?
- Жеко, тук работата се спече. Липсват думи. Как е, мамка му, „изневяра” на английски?
- Ами то… Виж сега, зависи какво имаш предвид. – Казах ли ви аз, тези хора само се преструват, че знаят езика. – Може да се каже…
- Как е „изневяра” бе, човек?
- Ами… Можеш да използваш – пак шикалкави, - пробвай “unfaithful”.
- Ънфейтфул бе, джанъм! Това беше думата – затварям слушалката, без да благодаря и поглеждам към французойките. И двете кимат с разбиране. Лошо начало.
- Милен – почва едната, - аз обичам секса – още по-лошо продължение. – Вече девет месеца не съм виждала приятеля си. Разбира се, че му изневерявам. Не се гордея с това. Просто се случва.
Хубаво го беше казал Господинов – Европа е твърде близо. Кой знае, може би Африка… Там някъде има някоя, черна и красива - не изневерява и ме чака. Толкова да ми е тъжно. Свивам се в стола като стафида, звучи Едит Пиаф – не съжалявала за нищо. Аз пък съжалявам. За речта си. Цял ден я готвих.
- Джесика, виж сега, ние просто нямаме избор. Срещнахме любовта. Аз съм пазач, ти си красива. Оня в Чили – майната му! Ще живеем на квартира. Ти спираш изневерите, аз спирам пиенето. Има квартири около Айфеловата кула, нали? И нещо за пазене – много ме бива в това. Цял живот го правя. Ако няма друго – ще пазя Айфеловата кула. Ще се обичаме, ще…
Нещо не е наред. Във всички розови романи на това място любимата е сложила ръка пред устата си, ахнала – мига на парцали. В Обзор ситуацията е друга. – моята възлюбена се смее като селски идиот. Отворила широко уста, чак мъжецът й се вижда – ще падне от стола.
- Какъв е проблемът? – нервно повишавам тон.
- Милен, Милен… - не съм на пет години, коляното ми е здраво. – Само един малък проблем, съвсем малък - аз не съм Джесика! ТЯ е Джесика – сочи приятелката си, която също се залива от смях. Аз съм Софи.
Мятам поглед от едната на другата – любовен федербал.
- И каква е разликата? – наистина не разбирам. – Офертата си е за двете.
- Ох, Милен, Милен… Да ти сипя ли още паста?
