sailman: Щуропия или “Dum spiro, spero”

Оригиналът на текста

Седейки зад прозореца в този хладен есенен ден, реших, че май е време да си седна на задника и най-после да публикувам този разказ за едно страхотно каране из Родопите, дето го осъществихме с неколцина верни другари. Августовските кампании отдавна са станали традиция в групичката ни. Този път обаче, бяхме решили да си поставим малко по-различна и амбициозна цел, прекарвайки маршрута си по отдавна забравени места.
Надявам се в следващите редове да съм успял поне малко да предам очарованието и атмосферата на един такъв поход. (Което е невъзможно, ама аз поне да опитам)

Идеята

Цялата тази работа започна някъде през Декември 2009 година...
Зимните месеци предразполагат към умуване - затова. Ако и да се стремяхме да ги уплътняваме с каране по Витоша и другаде.
И докато си затриваш зимните следобеди, а понякога и предиобеди в магазина на Пацо (превърнал се в щаб-квартира на това, което батко Емо уж на майтап нарече Щуркур байк тийм – София уест :liplick: ), неминуемо в главата ти се въртят върхове, зелени била, блеещи овци, овчи пържоли, Медени поляни, мисли за волност, ракия, чешмици, приятели, Настрадин ходжа, храсти, камъни, пътеки, родопско равно и пустош невероятна...
И, като се въртяха мисли за тия работи в главите ни, също тъй неминуемо се роди идеята – „...Ми дайте да направим един маршрут по южната граница на България”
И те така, те!...
Мисля, че сега е моментът да направя тук една отбелязка. У нашего брата Щурия битува едно схващане цялата тая работа да се върши автономно – сиреч, да си носим къщите на гърба. Това, въпреки зора, води до едно неподправено чувство за свобода...пък нека ни мислят някои за шашави!
Зимните месеци неусетно сякаш (това сега ми се струва така) се изнизаха, а съмненията относно възможните пътища си стояха неумолимо.
Никой от нас не беше ходил в тоя край и нямахме и най-малка представа какво може да очакваме като възможности за придвижване върху велосипеда. Все пак смятахме да се възползваме от прикриващите пътища покрай кльона (където изобщо все още го има), а също (`щото сме с много големи cocones *) да караме и по самата бразда, където е възможно.
Маршрута го трасирахме с всички налични карти и помощни средства – Google Earth, ген.щабните карти, офроуд картата на Гармин и пр.
Първоначалната идея беше да се тръгне от град Златоград и да приключим в с. Хаджидимово. Поради ред причини обаче (логистични основно), турът се очерта трудно осъществим, което ни принуди да го направим в съкратения му (но в никакъв случай не безинтересен) вариант. А той изглеждаше така:
От Златоград през с.Аламовци до прохода Еледже (там смятахме да бивакуваме).
От там – подсичайки в. Циганско градище да се движим по границата, докато напуснем кльона над село Мочуре (или Мочура?). После: с. Поляна – с. Горово – с. Сивино – с. Арда и от там да завием отново към границата по която да се движим след с. Горна Арда, където смятахме да е вторият ни бивак (хм, големи сме били оптимисти...)
След туй – през с. Могилица и с. Киселичево да се качим до застава Герзовица (5-та застава), а след преспиване там да гоним 4-та застава (Шабаница). После държейки граничната бразда (или пътища някакви) – над с. Кестен – с. Водни пад – с. Кожаре, дето да бивакуваме в един заслон, разполагащ с хотелски удобства.
С изключение на етапа с. Буйново – с. Змеица. – яз. Голям Беглик, останалата част от маршрута за доайените в групата се беше превърнала в класика (Пацо и ефрейтора Шукадаров я карат вече не знам коя година подред...), та не предизвикваше съмнения у никого.
Накратко: яз. Голям Беглик – с. Медени поляни (през Каратепе) – Юндола – Белмекен – х. Грънчар – х. Заврачица (по Кайзеровия път) – Боровец – Самоков – Ярема – София.
На собствен ход това. И с възможно минимум участие на асфалта, що се отнася до планинската част от прехода.
После се оказаха нещата леееко по-различни, ама ако всичко се ниже като „по конец”, сто на сто нямаше да ни е толкоз интересно. Честно!
---
* cocones (исп.) – пашкули (жарг.в смисъл на тестиси)

Началото

Август 2010 година. Датата е сакрална за всички ни – шести! Заковал я бях на челото си, сякаш.
Предната седмица (нали, `щото е последна) живеехме за това, което ни очакваше. А и не малко работа остана да се свърши баш преди заминаването.
Въобще, иска ми се тука да отворя една скоба. Защо винаги всичко трябва да става в последния момент, ако че имаме повечето голям опит като планинари и не ни е първият подобен преход? Пак всичко накрая! Покривала да се купят за всички (вместо палатки бяхме решили да носим платнища за моментите, когато няма да разчитаме на съществуващ подслон – основно заслони, в Родопите има доста такива), батерии, лека храна за първите три дена (през останалите купувахме от селата по пътя), неизбежните дреболии, дето обаче са важни накрая, като ти дотрябват в гората...Като че ли не сме се готвили от половин тодина за това. Големи сме бастуни! Ама `айде да не словоблудствам излишно.
06 август, часът е къде девет вечерта...Разгеле тръгваме! Уф!
Пътувахме спокойно с един от бусовете на фирмата, в която работя. Шест маймуняци велосипедали и Ицето (мой колега), дето го играеше шофьор, а после трябваше да прибере буса.
Къде един часа нощя стигнахме Пашмакли (Смолян), а там ни причакваха Старци Разбойници – бащата и чичото на Пламен. По план първата вечер трябваше да прекараме в бунгалато на разбойниците. Уникално място, до което се стига само по пътека, дето дъртите вампири сами са я копали в склона! Самото „ранчо” е като Мачу Пикчу, ама яко потънало в зеленина. Просто да си излезеш от кожата – как може да има такива работи на тоя свят?
И я прекарахме нощта, де. Или това, дето остана от нея...`щото го откарахме до пет...
Сутринта ни събудиха изстрели и викове „Нападение на гръцкия пост, нападение на гръцкия пост!” – старците се габаркаха.
Изпратиха ни после с куп напътствия и два литра ракия. Много мили хора.
До Златоград се стигаше по хубав, ама адски стръмен път – не ми се връзваше с представите такъв терен, а май и на останалите също. От време на време нормалният разговор замираше и виждах как още пет чифта дзъркеле* се кокорат и в тях се четеше едно и също изумление..
Самият град много приятно ме изненада – чист, подреден, спретнат градец с реставрирана стара част. Много гот! Жалко, че нямахме повече време да го разгледаме.
Пътят обаче беше пред нас – ясен и категоричен. Безпощаден. До Аламовци асфалт (щем-нещем) а оттам – каквото сабя покаже...
Отначало плавен, постепенно наклонът се изправи и пътят се заизвива в серпантини, докато се изкачим до стената на яз. Горубсо. Строен предполагам за нуждите на минната промишленост в района, в момента водоемът демонстрира уникално изумруден цвят, вероятно поради липсата на въпросната. (по пътя често се натъквахме на изоставени рудни шахти, повечето зазидани) Някой беше „изградил” велоструктура в района използвайки съществуващия асфалтов път около язовира, явно успешно усвоявайки разни там фондове. Алал да са им!
Село Аламовци е разположено по едни баири – не ти е работа! Хапнахме в кръчмата (те са общо две там) и след проявеният интерес, съдържателят любезно ни осведоми за пътя до границата, според него единствения възможен. (да му пресъхнат дамаджаните на тоа гаден мангал!)
Пътят беше „преобладаващ” до един момент, после почна доста да тревясва. Та тревата и камъните почнаха да преобладават...Накрая къртещо изкачване ни отведе на връх границата. Там вече без изненада, но с известно униние, установихме, че граничната полоса представлява яко обрасла с фиданки, къпини и прочее храсти и треви просека, широка къде пет –шест метра. За каране по нея и дума не можеше да става.
Да се върна малко по-назад, че забравих да спомена разни подробности от сорта на 45 – градусовите жеги него ден и щастието, дето имахме с разните му там средства за разхлаждане (вирче едно). И как излях върху себе си половин туба лосион за слънце, та после главата ми се потеше така, сякаш пикаеше от всяка пора...
Също тъй и раниците немилостиво мачкаха още непривикналите ни плещи, а гъзерете* ни стеняха в агония, притискани от упоменатите по-горе тежести. Това са си нормални неща за един Първи ден, обаче.
Това добре, ама неизвестните пред нас си оставаха, а основно, че се очакваше да се движим по било, а както е известно, по билата вода йок! Пък нашите запаси стремително намаляваха, а нощта приближаваше, също толкоз стремително...И се наложи след няколко незабравими моменти и малко лутане, да напуснем полосата и да слезем по някакъв път надолу, който ни отведе до изоставена застава, ама за наше съжаление вода нямаше и там. Шест души, насред нищото със сто (100) ml. вода горе-доле, ама пък девет литра ракия! Егати перверзията!
Тъмнината ни настигна, а ние продължавахме да караме по един път (неотбелязан никъде), затова пък ясен и поддържан. Хубаво все пак, че ДжиПиЕс-ът показваше приближаването ни към нещо водещо от границата към с. Чепинци. Вода обаче нямаше и нямаше, а умората почна да се обажда.
Въртиш „куто рубот”...
Около тебе няма нищо, ама не ти и трябва да има. Нито чувах другите откъснали се напред, нито тия зад мен. Виждаш само петното светлина от челника ти - то е твоят свят в момента...
Пътят все пак е сравнително хубав и само от време на време пльосваш в някоя предателска локва. Топло е, та парата, изпаряваща се от ръкавиците ми, ме забавляваше. Даже задникът не усещах да ме боли...
Ама явно Оня гледа – напред се чуха дивашки крясъци, които макар и нечленоразделни, ясно подсказваха наличието на скъпоценната течност наблизо.
Натръшкахме се на един кръстопът. Нищо и никой на тоя свят не можеше да ме накара да врътна и половин оборот повече...
А духът човешки е велика работа! Дръвцата, услужливо оставени от някого, бързо се превръщат в огън, а той знаем как действа. Пастърма, фондю от сирене у фолио, супички и гроздова...какво повече му е нужно на човека.И шест чифта очи, бляскащи доволно в мрака...
---
*дзъркеле (северозап. диал.) – очи
*гъзере (северозап. диал.) – Gluteus maximus (задник)

Ден втори

Сутрин. Гората е тиха, ние – цели. Явно хъркопорите са прогонили всичко живо наоколо. Мечки ли? Ташак работа...
До ухото ми някой вика – „Добро утро!”
Обръщам се и гледам - до мене клечи някакъв албанец (местен, де) и ми се хили – „Кафенце искаш ли да донеса” – вика.
„Ми не, не ща, ама мерси...” – още ми е сънено някак.
Оказа се, че 500 м. по-надолу по пътя има бивак на секачи, ама снощи у тъмното де да знае човек. А тия пък се чудили к`ви са тея светлини у гората. Може `звънземните да са дошли? Спомена се също и за Баба Меца. Навъртала се била тъдява ден – два преди да минем от тука. Големи косми, брат! Нищо не ни налази нощеска, де.
Пътят до Чепинци не е кой знае какво, ама все пак е кеф. По две причини – първо е надолу, второ – скорост, коловозче ,камъченца...знаете как е.
Самото село го кръстихме „малкият Стамбул”. Имаше четири джамии. Съборът беше минал предния ден. Кофти! Заварихме само остатъци...
От селото пътят с леко изкачване върви, подсичайки разни склонове, през горички, сенчест и много приятен. Прехвърлихме едно билце - и газ надолу.
Обор, първи къщя и изненадващо, сред Нищото – бам! на Бахамите! Ебаси! Прибиванье!( както би казал Брадата*)
Ресторант, басейн, душ и всички там цивилизовани работи (моми също) събрани у едно село с 10 къщи. Как стават тея работи? Не знам?
Макар и да не ни се мърдаше оттам, се потътрихме по един скучен асфалт (за щастие кратък) към следващото населено място по пътя ни – с. Коритата. Нищо за отбелязване освен, че видяхме на Батман мотора. Като изключим, че се караше леко и скоро след като бяхме напуснали Бахамите, се оказа че сме пребродили половин свят и сме на път да стигнем до Аляска :8D:
Няма да занимавам Уважаемия читател с непрекъснати описания от сорта на „пътят се виеше през прекрасна долина” или „След кратко но приятно каране по долината на еди кояси река, почнахме стръмно да катерим склона...”. Подобни пасажи трябва да присъстват в почти всеки абзац, говорейки за карания в Родопите, та мисля да наблягам на по-интересните моменти и лични усещания, иначе рискувам да отегча аудиторията.
Час, час и нещо по-късно пътят ни изведе до намиращото се почти на границата село Мочуре. Това е уникално място! Едно от малкото села, които съм виждал, дето улиците му са пътеки. Само граничният път играе ролята на стъргало. Доста къщи си бяха населени обаче.
Горички, чешмички, беседка зад кльона...Тук там спирахме да си разквасиме устните с по някоя родопска слива. И в игри и закачки, след кратка почивка и няколко бири в село Поляна, стигнахме над с. Горово, където имаше полянка, чешма (много важно за личната хигиена) и беседка. (то май и с това „полянка, чешма и беседка” ставам досаден, ама...)
Таман пристигам аз (последен, както винаги) и гледам – патрул на граничните...Другарите аха да се разпърчат (гъзерете да замиват) и тия дошли да проверят к`ви сме, що сме. Е имало е леееки изненади. То чушмата си беше на самият път, щото.
Тука май е мястото да споделя, че още от начало бяхме се погрижили да си поискаме разрешение от Гранична полиция, за провеждането на мероприятието. Въпросното позволение беше във вид на едно писмо, както се вижда от снимката по-долу. Голям смях падна, когато се обадих в смолянския отряд да искам E-mail-а им. Звъня и викам: „Добър ден, обаждам се от името на Щуркур байк тийм...”, а оня отсреща – „А?, к`во?” Не можеше да повярва, че чува това, което чува... Не е истина просто!
Като се оправихме с граничарите, се видя че е време и на себе си да обърнем внимание.
Канеше се да вали май, та се захванахме да сгласим един уставен бивак с платнищата. За щастие в далечината погърмя, погърмя и ни отмина.
Огънче, добра храна, малко ракийца – и по дупките.
---
* Брадата (още популярен като Пеци Баса) – пустиняк от врачанскиа край (що е „пустиняк” – виж http://www.severozapad.org)

Ден трети

Утрото е ведро, настроението - също. Лошото е, че изоставахме сериозно от графика си и тоя ден ни предстоеше да наваксаме, иначе съвсем щяхме да се омотаем. А теренът, макар и познат в някои участъци изобщо не изглеждаше лек. Вече се бяхме отказали от идеята да следваме плътно граничната бразда - релефът не предразполагаше, а и време за храсталясване нямахме повече.
Та решихме да я караме божата и се сурнахме към с. Сивино, където пристигнахме по два различни пътя. Аз хванах един път покрай една река, която ме изведе на шосето за селото. Другата част от отбора прехвърли билото и през с. Сарино и в. Чуката се спусна в Сивино.
Това разделяне доведе до известно забавяне поради липса на комуникация (бяха ме чакали около час на билото, а аз тях в Сивино). Добре, че накрая успяхме да се закачим за някакви клетки и се свързахме. Съвет: Не разчитайте на мобилни телефони по Родопите – малко е „Тука има – тука нема”.
Не че нещо кой знае какво стана, ама пътят и в двата случая беше ясен и имаше къде да се пресрешнем, а и повечето имаме значителен опит по горите. Отделно и Джи Пи Ес-ът беше у мен. При други обстоятелства обаче подобна ситуация можеше да ни провали дневния етап, най-малко. Така, де! Да ми е като обица на ухото това!
Пътят между Сивино и Арда е гаден. Гледките, дето се откриват от него - зашеметяващи. Пътят е сравнително равен, ама е настлан с едни едри камънаци, по които е бая зор да се кара. Каквото е – такова, обаче! Ше си го въртим...
Спускането надолу - бива. Не защото е спускане, а щото е по едни поляни и затревени черни пътища. Не е интересно, но е приятно.
В Арда имахме известни затруднения с намирането на място, където да ядем – имаше проверки от ДВСК по заведенията и всички се бяха изпокрили като мишоци. За капак на Емо му се строши едната команда и му беше яко тъпо – разбираемо е `що, де.
В края на краищата, благодарение на Краси и връзките му като планински водач (чекам бира за четката, баце!), придумахме собствениците на една къща за гости да ни нахранят. Поминахме добре там. И Емо си оправи командата, та градуса на настроението се покачи с няколко степени.
Асфалт до Могилица. Бързо, скучно, лесно. Надолу. Като се спусках, през цялото време ми беше едно чоглаво, щото си знаех, че това дето го губим сега като височина, после джигера ще ни излезе, додето го качим. Оказа се, че си нямам и представа како всъшност ни очакваше...Но за това после.
В Могилица разгледахме Агушевите конаци или поне това, което е останало...Тъжна картинка!
Кратко пазаруване. Два – три сладоледа, две – три бири и нагоре! Герзовица ни очакваше - далеч, далеч...високо, високо.
До Киселичево пътят е приятен асфалт (забележете какво казвам!), сред чудна долина. Препръска кратък дъждец – колкото да ни накара да сложим дъждобраните на раниците, а някои и върху себе си.
Намокрена от дъжда, цялата природа наоколо сочно жвакаше. На краката беше тежко – на душата леко.
Малко преди селото едно отклонение вдясно, след кратка лирична увертюра ни запокитва сред вагнеров пейзаж. Не мисля, че мога да намеря думите, с които да опиша това място. Там човек усеща с кожата си!
Вървим по дъното на една клисура, върху нещо, което някога е било път...Наоколо се издигат изпарения и ту скриват, ту откриват околните стръмни и скалисти склонове. Даже птички не се чуват. Хем е тягостно, хем страшно красиво!
Реката е превзела пътя. Всички мостове са отнесени, а пътят е станал корито на места. Налага се често да пренасяме велосипедите през срутища. Огромни борове са натрошени като клечки. Неволно се замисляш за това, дето ги е довело до тоя хал...
Въртя. Колкото мога. После бутам. Стръмнината ме е подпряла с длан в челото...
От влагата наоколо хич не ми става по-леко. По едно време виждам другите – спрели са да ме изчакат до едни боровинкови храсти и зобят здраво. Бодрият им вид ме вади от унеса. Хиля се, макар че всичко ме боли вече. Няма значение, нашият път е нагоре! Като си тръгнал с вълците...
Леко се объркваме на едно място, обаче бързо поправяме грешката си и поемаме във вярната посока. Билото, което гоним, вече е близо. Изцеждам още малко от слабите си силици и – най-после! Било! Широко, равно, с няколко кръстосващи се пътища.
И тука се започна едно, дето го кръстихме после „Големото кръгово”. Въпреки електронната навигация, просто не можехме да повярваме, че тъй чаканата застава е чак на отсрешния баир. А когато човек избягва да повярва в очевидното, това води само от глупост към още по-голяма глупост. За щастие обаче след 40-ина минути въртележки разумът възтържествува и, приемайки очевидното за вярно, поехме по правилния път, който без зор след 2-3 км. ни отведе право в Рая.
Раят беше във вид на изоставената гранична застава Герзовица. Макар настъпващият мрак и умората да ми попречиха да обърна внимание на подробностите, мястото притежаваше всички качества на библейския Едем.
След класическата шетня из лагера, запалили огън, облечени в сухи дрехи, стоплени и доволни, сетивата ни бяха още пияни от ракията на тоя преход. Тая ракия трудно пуска – да знаете!
Смятам да спестя известни моменти от вечерта в заставата, намирайки ги несъществени за естеството на повествованието. Все пак някои от участниците в последвалата вакханалия проявиха забележителни способности за общуване дърветата. Това е съвсем нормално, имайки предвид колко се изострят сетивата след толкова близко общуване с природата.
(С теб сме, Коле! Ти си нашта гордост!)

Ден четвърти

Сутринта е спокойна и слънчева. Главата ми обаче има кубична форма и твърдо съдържание. Явно общуването с природата води и до подобни резултати, което все пак не е доказано...
Доказано-недоказано, ама при „назе лабаво нема”, та се наложи да се стягаме в кръста и след известно подмотване и дежурната поддръжка на велосипедите да потегляме. За съжаление – нагоре. И пак за съжаление – това „нагоре”, беше много нагоре.
Целта ни тоя ден беше да стигнем отново до границата и да намерим пътища, по които да се придвижим до Шабаница (4-та застава), а от там по долината на Чаирска река да се спуснем в Триград. Тази промяна на първоначалните планове се наложи от необходимостта да пазаруваме преди всеки бивак. Общо взето се придържахме към следната система. Прекарвахме маршрута за деня така, че около обяд да минем през населено място разполагащо със смесен магазин и кръчма (граничарите ни бяха пратили списък в кои села има) и там обядвахме и пазарувахме за вечерта. Хляб, пържоли, зеленчуци и сирене и/или кашкавал – това беше нашата „диета”. Ако няма – к`вото има...Имаше. В повечето случаи.
Та след тази уместна или не толкова скоба да взема да продължа да движа въобръжаемия си пръст нататък по картата.
До граничната бразда стигнахме лесно, но отново (за кой път вече) се оказа невъзможно да се кара там. Намирайки обходни пътища и прекосявайки местността „Балдъзини поляни”, без особен зор (с изключение на едно зверско изкачване – за щастие кратко) стигнахме заветната Шабаница, където се разположихме да обядваме и пладнуваме, като едни същински овци. Това беше особено ободрително за някои от нас, носещи бремето на снощното близко общуване с природата.
С проветрени глави и пълни тумбаци поехме по долината на Чаирска река, с ясното съзнание какво ни очаква. А, ако трябва да го опиша с една дума (макар и невъзможно), тя ще бъде Фрийрайд! Чист! Брутален и великолепен. Отново реката беше път. Камъни, мокри плочи, сухи плочи, мочур, храсти, които ти дърпат кормилото, джапане...Не, не мога! Просто не мога да предам с думи това великолепно спускане, което ни изведе до пътя към Чаирските езера, по който се спуснахме в Триград.
Триград. Триград, като Триград...Трудно ми е да говоря без омерзение за това, което се случи с това великолепно кътче, което помня от детството и младите си години. Затова предпочитам да замълча, пък всеки да решава сам как да възприема станалото там (и не само там), ако може.
Едно само да си кажа: Крайпътните търгаши са отвратна работа! На всеки 20 метра разни ми викаха „Мед, искаш ли. Билков. Сладко от боровинки горски! Айде”...
Бе тия очи нямат ли? Язе съм се натоварил, кат` катър! Къде да си го завра тоя мед и това сладко? От „боровинки горски”, като че ли има не-горски боровинки...Без думи, просто!
Пазаруваме набързо и бегом нагоре към Водни пад. Голям кеф. Пътят е прекрасен, селото – също. Не че има кой знае какво там, ама усещането като се заизкачваш покрай тия стари къщи, къде срутени, къде здрави и оправени е неповторимо.
Над селото почва граничен прикриващ път (това е пътя, дето върви покрай кльона) и по него след прехвърлянето на едно било току до границата се заспускахме към село Кожаре. В Кожаре няма нищо особено, но по пътя за Буйново, на 2-3 км. преди селото в ляво, има рибарник, а до рибарника твърде приятен и уреден заслон. Има си пещ за печене на агнета и други подобни. Също и скара, камина, чешма и големи и малки маси. Мечта, направо!
Лошото обаче (а това го разбрахме по-късно) е, че заслонът вървеше комплект с едно „чудо”. Чудото представляваше почти лишена от зъби и срам хипарка, опънала палатка в храстите до заслона. Затова не я и видяхме...Иначе направо щяхме да побягнем панически в гората. Дебнеше, значи, дзверо нещастните пътници да им изсмуче ракията! В засада!
Друго заслужаващо да се спомене за тоя заслон е наличието на баня. Ама, за да не си съставя четящия тези редове погрешна представа, длъжен съм да обясня – от намиращият се по-горе рибарник излиза големокалибрена тръба, от която тече също тъй големокалибрена струя вода с подходяща температура. За скиталци като нас обаче, подобни наличности са си жив лукс, та без бавене минахме `сички под душа, а някои се къпахме и с колелетата си. Както се полага на истински любовници.
Вечерта премина в обичайния ритъм – палене на камина, ефрейтора Шукадаров отговарящ за салатите, а аз – за пържолите и прочие печива. В тоя ред на мисли бях твърде зарадван да намеря пещта пълна със здрава жар, останала от свещенодействията с четирикраки и блеещи нещица. Възпролзвах се в пълна мяра от наличностите. Само по едно време се позачудих себе си ли ще пека „до готовност” или мръвките...Това, щото бях наврял скарата в пещта, иначе хубавата жар щеше зян да иде, а оттам – за людете недояждане и пр. неудобства.
Наредихме се най-подир на земята, като кебапчета на скара, и кротко похъркване отбеляза края и на този изпълнен с толкова красота, пот и скърцане със зъби ден.

Ден пети

Приготвяме се да тръгваме вече, когато пристига собственикът на рибарника и заслона. Добър човек.
Разприказваме се за обикновени неща. От дума на дума и разговорът стига и до „Онова нещо”
Чичката разправи как преди 10 дена се поселила до заслона и не могат да се отървът от нея...
„Получи ня`кви пари по пощата оня ден”, – разправя чичето – „И като влезе в кръчмата...малий! Пий кат казак! Изпи литър мастика! Не можем я изгони после”.
„Тая – вика - е луда! Събира клечки у гората и ги мота с конци. Шашава работа! И се къпи гола, сиди и се пиче на заслона – плаши хората! Ша пусна овчарката да я здави вече!”
Това като го нареждаше, щях да умра от смях – толкова искрено беше ужасен човека. Особено като му рекохме, че тая смята да се върне след десетина дена. То си беше и за ужас де, като се има предвид на к`во мязаше оня вампир...
Тук май му е мястото да кажа, че повечето от построените подслони в Родопите си имат собственици, но поне в тези, в които сме нощували, никой не е искал заплащане или нещо подобно, нито пък ни е гонил от там. Подобни прояви на първична човещина все още се срещат по тея краища сравнително често. Чудя се обаче – до кога ли? Тъжната ми лична статистика по тоя въпрос няма да я засягам в този разказ...
И такааа. Закусихме в Буйново и въоръжени с точни напътствия от един горски (също много хубав човек), започнахме бодро да тикаме по дзверския баир, дето кой знае как някой и къщи беше се зорил да строи. После се оказа, че имало и по-арен път, ама нейсе...
След като напуснахме билото над селото, последва кратко, но съдържателно спускане по изровен горски път и стигнахме до едно твърде приятно на вид езеро. За съжаление, заградено с ограда. Някой удобно си беше създал пашалък...
Там отново намерихме нашия приятел горския, който ни чакаше. Беше се отбил специално за да ни упъти. Как да не се учуди човек на подобна безкористна отзивчивост? Не е нормално, някак си?!
От там нататък пътя продължаваше покрай езерото и почти през цялото време държеше едно било. Нагоре – надолу, завойче, права. Карането беше песен, а дърветата предлагаха достатъчна защита от иначе немилостивото слънце.
Пристигаме в Змеица. Спускането към селото е яко. Както Краси каза „Все едно си в пустинята Моаб” (а той е бил там). Остри виражи, стръмни и изровени пасажи, насечени от коловози, гарнирани с ровини и нестабилни камъни. Всичко това в едни твърди песъкливи почви – верно като у пустинята, ама е по-хубаво щото не е толкоз жегаво. Ебаси кефа!
В Змеица сядаме за обяд, хлад и студени бири (за някои – сладолед). Мъркам от кеф. Гледам - и другите грухтят също. От тука нещата са сравнително ясни – по един в началото асфалтов, а после макадамов път до Дженевра, после Широка поляна и след като напазаруваме от магазина (и фурната) там – право към бунгалата на Байкария на Чатъма (защитена местност до яз. Голям Беглик), дето предвкусвах пофтата*, която щяхме да си спретнем...
Пътят се оказва наистина изключително лек и приятен. Даже слушам музика докато карам, нещо което рядко върша в планината. Родопа тук изглежда по друг начин – сякаш те гали по бузата. Там, преди, беше като шут в задника.
Пръснали сме се и не виждам останалите. Много важно – ще се чакаме на Широка поляна. Замислил съм се нещо, обаче рязко излизам от унеса си след един завой. Пред мене е дивият запад (ъъъ, пардон – изток). Шатри (от найлон), индианци (по крясъците и цвета на кожата съдя че са такива), коне, кучета, голи мърляви хлапета се къпят в локва. Профучавам без да намаля, а отзад - врещят, сякаш обяда избяга...
Излизам на брега на Дженевра. Попадам в друг свят, свят, от който съм отвикнал. Коли, деца, каравани и топки се мяркат отстрани. Подминавам тази пъстра мозайка – пресъхналото ми гърло недвусмислено е взело връх над отмалелите ми крака. Кехлибарената течност сега е моят бог!
Между Широка поляна и Беглика няма кой знае какво за описване. Асфалт, после пътят покрай язовира, който иначе много обичам, ама в момента искам да свърши възможно най-скоро.
Е, свърши!
Бунгалата са изненадващо добре реставрирани. Явно байкарийци яко са се потрудили цялата пролет и лятото. Създали са доста удобства – клозет (селски гириз, модерно наричан сега „компостна тоалетна”), кухня с много оригинален затревен покрив и т.н. Не, че това са неща без които не можем, ама е приятно някакси.
И чу се мошно „ЦОП!” и цялото кеч – у водата. Пране, къпане, семки и дърдорене. Нужната доза мързел – нещо, от което бяхме отвикнали последните дни.
На Беглика се увеличихме – от София през Велинград дойде Бобката (Чопър). Стадото нарасна с още една овца (пардон, овен..)
На другият ден ни чакаше преход през Каратепе до с. Медени поляни, за който знаехме, че не е особено тежък и някакси, не знам що така, ама всички „олабихме жилата” доволно, не без важното участие на Света Ракия и Свети Пържолий, разбира се.

Ден шести

Винаги (макар и аз не знам вече, от кога ходя тук) ще оглупявам, при вида на утрото над Голям Беглик. Това е боров дъх, велико спокойствие, тиха песен и вятър в косите...
Сутрешен повей вече къдреше водата, а омарата още стискаше с мъгливи пръсти отсрешния бряг. Около мен чувах равномерното дишане на другите. Само капитана леко похъркваше. Не смеех да шавам. Хич не ми се искаше да нарушавам кротката красота на момента.
Колкото и да се стараех обаче, слънцето протегна нажежени пръсти и лагерът почна бавно и мързеливо да се разбужда. Звучеше като жужене на земна пчела.
Разсънени, почнахме подготовката за дневният преход – почистване и смазване на велосипедите (без тово е абсурдно да се правят многодневни преходи), подреждане на багажа, мазане с крем...
Кратка скоба: мазането на търкащите се чаркове от собственото ти тяло с крем (Бочко или прочее бебешки кремове с ланолин, цинк и т.н.), също е от съществена важност за здравето при дълги колоездачни преходи, особено лятото. Ако не се „омазни” добре, има голяма вероятност човек да се претрие на най-неподходящи места. А да се кара в такова състояние е ужасно!
На средството, с което човек се лубрикира му се вика „подмазник”. Това е хубаво да се знае, а не човек да се черви, когато в гората някой го попита за тая толкоз важна част от екипировката.
Манипулациите по обмазване на шест-седем мъжки задника с лубриканти силно забавляваше местната общественост, когато последната имаше възможност да наблюдава процеса. Това беше неизбежно понякога, предвид факта, че повечето обществени водоизточници се намираха сред село...
За да не отегчавам читателя, мисля да приключа с поясненията относно тоалета ни, а да продължа да ви водя нататък по един черен хубав път сред кошари, ливади и стада бичета, които за наше щастие се оказаха с благ нрав...
Пропускам тука обичайното „...часа въртели” и пристигаме на Каратепе. Това е местност, осеяна с поляни, а на поляните разни вилички, почивни станции и такива разни неща, доста пръснати между впрочем.
Намерихме си, естествено, и нужното питейно заведение, в което се подкрепихме, както си го умеем – сиреч добре.
Поемайки след обилен обяд отначало по асфалта, почнахме да се оглеждаме за отбивка вляво, където напускайки го, трябваше да започнем поредния билен преход до село Медени поляни. Въпросната отбивка се намери лесно, което не може да се каже за преминаването по нея. Там се беше струпала столицата на оня народ, чието село бях срешнал в гората преди Дженевра. Не съм виждал през живота си по голям катун!
Следвайки напътствията на няколко мургави берачи, и не толкова мургави дървари се ориентирахме без грижи, ако че пътя в този участък не го знаехме. Благодарение на сравнително ясно изразеното било, въпреки развитата мрежа от объркани пътища, маршрутът се следваше лесно. То си има и маркировка де, при това доста прилична. Та без особени проблеми (като изключим претритият ми задник) се дотъркаляхме до Медени поляни. Тука обаче ударихме на камък – поради Рамазана, бат Лачо (а той е завеждащият кюфтетата в селото) не работеше и надеждите ни за „кифтаци и рикия” се изпариха яко дим!
Посещението на местния магазин даде катастрофални резултати, ама както се казва „на война – като на война”.
Все пак, както нищо в природата не е съвсем черно, така и нашите изтормозени тела (но изкъпани и напомадени), нежно бидеха галени от лъчите на топлото следобедно слънце на една ливада, намираща се пред заслона на въпросния бат Лачо.
Нашествието на овцете, както и мисълта за борбата, която ми предстоеше с гнусната кайма, изобщо не успяха да помрачат отличното ни настроение тази вечер. Спазматичните усилия на Емо и мойта скромна личност да опечем „кюфтетата” преди себе си се увенчаха гре-долу с успех. Резултата беше плачевен, ама трябваше да се задоволим с наличното, иначе щяхме само на салати да го караме, а за седем гърла след целодневен зор хич не е добре туй. Все пак, адски съм благодарен на останалите за проявеното разбиране. Това за пореден път беше доказателство за крепкото другарство и здравия дух, царящи в групата.
Ако не сте яли кюфтета на шиш, горещо ви препоръчвам да опитате. Хубаво е все пак по възможност да избягвате соевия шрот (или каквото и да беше това), дето трябваше да мине за кайма в нашия случай.
Другото важно събитие, случило се тази вечер, беше „Омешването на ракиите”.
За непосветения до този момент читател редно е да поясня – от началото на прехода тръгнахме с 9 (девет) литра ракия, разпределена както следва в по три бутилчици от 0.5l за всеки. По негласна уговорка всеки употребяваше само собствените си запаси. Смисълът на това беше, че колкото повече изпиваш, толково повече олеква раницата ти. Та в тоя ред на мисли ще ми се и аз да цитирам (за кой ли път) приписваната на мечо Пух адски универсална фраза - „Колкото повече-толкова повече”.
Та така. Нея вечер някои си бяха приключили запасите, но като истински приятели не оставиха тези, дето още имаха да пъшкат по баирите, мъкнейки тежкото си бреме.

Ден седми

Малко ми е гузно, ама този ден изръчках всички в 7 сутринта. Не беше нарочно. Цялата работа си беше класическо чул-недочул. Това, щото Краси обикновено се пипкаше на тръгване и тръгваше последен, та с ефрейтора цяла вечер се кълваха по тоя повод. И последицата от кълването беше, че Емо ми рекъл да събудя Красьо в 7 сутринта (аз съм си караконджул и се събуждах пръв обикновено), пък аз к`во съм разбрал – да дигна всички тогава...И малко ми беше чоглаво де, още повече, че Красьо пак тръгна последен.
Както и да е, ама за щастие нацупени нямаше и кой бодро, кой не толкоз (аз особено), се заизкачвахме към билото на Велийшко – Виденишкия дял он Родопите. Целта беше да стигнем връх Велийца и през него да се спуснем до с. Аврамово. С преобладаващи средни наклони и не особено здрава песъклива повърхност, пътят е изключително панорамен и въпреки горещината е приятно да се върти по него. Единственото сериозно изкачване е от една чешма до самият връх Велийца, но се преживява. Не е нищо чак толкоз върло.
В главата ми не са останали кой знае какви спомени от прехода, който е и доста къс. Поради някои поражения по задните ми части се придвижвах доста бавно тоя ден. Пътищата по билото са доста объркани, но групата пред мен беше оставила ясни нишани, сочещи вярната посока, което съчетано с ДжиПиЕс-а направи карането безпроблемно. Спускането от Велийца към Аврамово е дълго и не особено интересно, затова пък скоростно. Хубаво е човек да внимава, понеже песъкливите участъци с твърд пясък често преминаваха в такива с мек, а това, знаем, е твърде опасно на скорост.
Мойте хора ме чакаха на в една крайпътна кръчма (точно до отбивката за Пашови колиби), изтегнали се като аени по миндерите. Бири, кани айран и баяти телешки пържоли покриваха масата. Асмата над главите ни тихо шумолеше...
Рядко съм изпитвал такова нежелание да стана от маса, като в оня момент. Мисълта, че Юндола е толково близо, изобщо не ми влияеше дисциплиниращо. Все пак духът взе връх над плътта и морен и кисел завъртях педалите по нажежения асфалт нагоре.
Хубавото в тая работа беше, че „близо” си е „близо” и скоро блаженно се изтягахме под сенките на китка борове в Юндола.
Последваха овче мляко с боровинки, студено пиво, семки, още мързел, още пиво...
Пацо и Емо се бяха уговорили с бай Георги, хижаря на хижа „Юндола” да ни сготви нещо за вечеря. Бай Георги освен ,че е хижар, има сергия на пазара и позападнало кръчме до пътя. Вечерята, дето ни я предложи (притоплени кюфтета и пилешки бутчета), не беше нищо особено, но добродушието на байчото и ракията му изтриха бръчките от челата ни. Още повече като се вземе предвид и символичната цена, която поиска накрая.
Вечерта, докато седяхме на маса, се завъртяха едни облаци и почна да гъми и святка наоколо. Притесних се леко по въпроса с нощуването, щото ме мързеше тепърва да опъвам платнището, а другата алтернатива беше един хотел в строеж –„Кемпински хотел-Фекалски”. Хич не ми се спеше в онази компания...
Чесахме се, чесахме се, и накрая си отидохме в гората, където ни е мястото. Мечка страх – назе не! Не ни валя за щастие.

Ден осми

Сутринта имахме радостна среща – докато пиехме кафенце и чакахме да дойдат топлите баници в сладкарницата (и такова животно има в Юндола), насреща се зададе Ицето (ако се сещате, това е същият оня мой колега, дето ни кара до Златоград). Ицето е голям зевзек и много точен. Хили ми се и вика: „Чичо Каменее! Знаех си че тука ше ви засечем...”
То цялата работа е, че беше хванал да вози една група от Каяк – келеш холдинга, и те като нас тръгнали да поскитат. Кой с колелета, кой с мотори. Та много му се зарадвахме на Ицето, ама Белмекен ни очакваше.
Пътят до Белмекен е сравнително приятен, но (лично мнение) леко досаден. Хубавото е, че от х. Хр.Смирненски нататък се радвахме на чудни гледки – природа с гарнитура от стройни биатлонистки. Кофти е обаче докато въртиш зорлем с 10-11 км/ч. покрай тебе да се излети по баира някакво маце. И то с някакви кънки и тояги в ръцете...Още по-зле става, докато се мъчиш да не изпускаш от поглед нейният Gluteus maximus, а той се стопява в пространството и изчезва зад близкия завой.
В един момен обаче баирът свършва и пред теб се отваря чудесната панорама на рилските върхове, а в подножието им язовира. А той хич не дразни с присъствието си, нищо че е само язовир.
По пътя до хотела и пред самия хотел леко станах въртоглав. Сещатае се предполагам защо. Добре че ги прибраха за обяд.
Ние пък, след като поръчахме храна в ресторанта, налазихме едно приятно и залесено място наречено „Барбекюто”. Тук се разположихме да дочакаме нашите приятели, с които имахме среща – кръсника батко Емо, Боби Балабанов и Пешо Брадата. Тръгнали сутринта от Сестримо, трябваше към 13 часа да пристигнат горе и след туй да продължим заедно към х. Грънчар.
За придвижването на тази част от групата малко мога да кажа, но накратко бяха се сблъскали със стабилен постоянен баир, за разнообразие асфалтов и също така за разнообразие гарниран с 40 градусова жега, която ги беше поизцедила. Духът обаче беше непокътнат и след стабилния (и скъп) обяд, поехме дружно по панорамния път към Нехтеница и оттам – Грънчар. Тоя път е правен заради водопровода, дето опасва кажи речи цяла Рила и се кара нормално по него, само на хората с твърдаци понякога може да им се стори малко по-чакълест от необходимото. Панорамите обаче, които се откриват от него изкупват всяко неудобство. Накъдето и да погледнеш те заобикалят величествени склонове или се ширват невероятни простори, зад които се е разляла Родопа. И като си помислиш къде си бил (даже можеш и да видиш някои от билата) ти става едно хем хубаво, хем мъчно, защото усещаш, че краят наближава. А никак не ти се иска това. Ама никак!
Запленен от рилските чукари изправили се пред мен, макар и със зор на места, неусетно издрапах до кантона Нехтеница, откъдето до хижата беше един хвърлей място. Когато Грънчарското езеро се показа зад завоя, всичко беше притихнало в падащия сумрак. Вишновка са беше разляла по околните била, а ентусиазирана, но хаотична група туристи се щураше насам-натам пред хижата. Предният отряд вече беше успял да се възползва от всички блага на цивилизацията. Къпаните коси на Капитана и Кольо се открояваха със забравен отдавна цвят и мекота. Наоколо миришеше на крем, пот, бира и пушек. И нещо друго гъделичкащо сетивата се долавяше, сякаш... Може би доволството от това „днес” и удоволствието от очакването на онова „утре”.

Ден последен

Без зор се събуждам и с удоволствие протягам членове в леглото. Забележете – легло!. С Въмпи (Емо Кънев) спиме в една стая и преди да съм отворил очи още, го чувам че джумоли*. И той е караконджул (дали от ЕГН-то?) и вече е почнал да се приготвя. През мигли го виждам да се изсулва навън. Май ми е време и на мен...
Вънка грее весело слънчице но макар и лято, утрото лекичко хапе. Другите мърди не са се излюпили още. Пия кафенце с наслада, гледайки околните върхове. Въмпи не го свърта и тръгва напред., Уговаряме се да се чакаме на Заврачица, а ако не – направо в Самоков. Мисля да се постягам и да го последвам и аз, и без туй съм по-бавен от другите нагоре.
В 8.30 ч. потеглям нагоре. Пред мен е Кайзеровият път – забележително пътно съоръжение виещо се по рилските склонове на около 2300 м. н.в. в продължение на 10 км. Излиза на седловината Заврачица. Много е красиво там...
То всъщност само името му е път. Ако някой си представя черен път някакъв – да си го избие от главата. То си е пътека, даже на места беше доста обрасла с клек преди, та карането си беше предизвикателно там. Сега е разчистена благодарение на целенасочените усилия на неколцина благородни ентусиасти. За потготвени колоездачи не е проблем да го карат и в двете посоки. Има все пак няколко местенца, дето е хубаво да внимава човек, щото ако сбърка...
...Седнал съм да отдъхна на един завой. На отсрешният баир забелязвам мърдащи пъстри точки – трябва да са моите хора това. Поуморено ми е и оставам да ги изчакам. Докато седя си мисля за една фраза, дето я бях чел, не помня вече в кои писания за тоя път – как Фердинанд го бил построил „с помощта на сръбски военнопленници...” Как само звучи – „с помощта”! Ебаси тая помощ...
Дрънчене иззад завоя подсказва, че ония ме връхлитат. Много им се кефя – като навити с ключе са. Правим си кратка фотосесия и продължаваме нагоре.
Много е интересно, как при карането по тоя път планината се раздипля пред теб. Уж почти си стигнал до финалинят баир преди седлото, а като надникнеш зад завоя се открива поредната дълбоко врязана долина по чиито склонове бликат безброй ручейчета.
Малко усилия още и излизаме на седловината Заврачица. От нея надолу към едноименната хижа следва стръмно, яко спускане по нещо като път, ама не съвсем. Отделно всеки ручей по склона е намерил за уместно да тече точно оттам, което е разбираемо – глупава вода нема!
Благодарение на това, въпреки сухото и топло време, на хижата стигаме сякаш зорлем сме се киснали в някое блато. Е, не всички – Пацо и Шуки, като най-печени (или прозорливи), бяха избрали линия в страни от най-наквасените участъци, та си спестиха банята.
На хижата бири-мири, поотдъхнахме и се настройвахме психически за предстоящият участък.
А пътя от х. Заврачица до х. Марица, определено може да постави на изпитание всеки.
Стръмен на места, и покрит с огромни, често неустойчиви камъняци, карането там предизвикваше смешни движения у предния и беше голям зор за самия тебе, още повече като се има предвид теглото на багажа, дето го бяхме накачили отгоре си. Все пак поне на мен това подскачане ми достави голямо удоволствие. Гадно ставаше, когато наклонът понамалее – тогава се налагаше и да въртим, а това вече си е изтезание. Интересно ми е какво ще кажат по тоя въпрос хората с твърдаците...
Стигайки до х. Марица се разделихме на две – Емо и Кольо решиха да пробват „неизвестната” пътека през х. Чакър войвода, а ние останалите продължихме по стандартния път през Черната скала. За нашия вариант няма какво толкоз да се каже, освен че е обикновен черен път с гадна настилка от халтави камъни с размери от прасковена костилка до юмрук. Чак след Черната скала е малко по-човешки. Изплющяхме се в Боровец и по шосето с лопащи, като на разсъхнати бурета дъги влетяхме в една кръчма в Самоков, дето ни чакаше Въмпи, приел благообразен вид благодарение на погълнатите течности.
Да се върна сега към приключенията на нашите двама експлоръри...
Катерейки се към х. Чакър войвода, къде карайки, къде бутайки (а тук нека си представим какъв е бил терена, щото двамата са от последните, дето слизат от велосипедите..), вече някъде след хижата достигнали да стена от храсти, където поспрели за миг озадачени. Обаче поради това, че и двамата имат развита ориенталщина, проблесналата в главите им спасителна мисъл ги подтикнала да атакуват препятствието фронтално, което ги извело след кратка борба на правилната пътека, твърде прекрасна, впрочем.
Въодушевлението им било тъй голямо, че някак си не обърнали внимание на някои случки съпътстващи откритието им. Това, че Кольо останал без предна спирачка, а двамата се изсипали на върло трасе за даунхил в Боровец и последвалите от това еквилибристики, изобщо не сломило устрема им да пристигнат час по-скоро на мястото на срещата.
Когато пристигнаха най подир в кръчмата, очите им още блестяха от радостта на откритието, а може би и от гледката на кулинарните произведения пръснати по масата.
Единствено мисълта за предстоящите мъчителни километри напечен до безумие асфалт ни възпираше от злоупотреба с продуктите на пивоварни и винпроми (както и от преяждане със сладолед). Задоволили донякъде глада и жаждата, събирахме смелост да си покажем главите от сенките. Обаче цикленето на жътварките и палавото поклащане на въздуха извън навеса на ресторанта, недвусмислено намекваха, каква огромна грешка би направил всеки напуснал тоя оазис...
Карането през Самоковското поле мога да опиша единствено като Голгота (макар че то е хълм, ама...). Слънцето сякаш изкаше да разтопи не само асфалта, а и камъните. Че ми беше омекнала главата – да не говорим. Така бях изтрещял, че продължих директно за София, а не тръгнах по пътя към Дупница (прибирахме се през Ярема). Усетих се навреме, общо взето, ама докато се върна другите бяха дръпнали бая напред. Настигнах ги чак в с. Ковачевци, където научих някои растърсващи факти, отнасящи се до агресивното влечение на разни ципокрили насекоми към интимните подробности на ефрейтора (Ако забележите девет месеца по-късно в района малки пчелички каращи колело, да не се чудите...)
Мен също ме беше жилнало нещо (така и не разбрах пчела или оса), което установих чак като ми се схвана крака, ама това стана по-късно. Както и да е, видно е, че дори и в нещастията има нещо положително – емпиричните ни изследвания установиха различните последствия от атаките на ципокрилите – в единият случай се превръщаш в Шокар*, а в другият - естетическата наслада от изпълнението на ферьорски танц върху велосипед е безпорна, както Колето със сигурност може да потвърди.
Преодолявайки последните наклони преди седловината Ярема с облекчение но и с малко тъга си мислех за предстоящия финал на най-невероятното каране в което съм участвал до сега. Слънцето хвърляше последни златни стотинки върху Софийското поле, а шумът на големия град все по натрапчиво достигаше до ушите ми. Хората палеха лампите си, когато влязох в града и проблясващите светлинки скриваха грозотията. Време беше да си вървя вкъщи.
---
*Джумоли – шумоли, издава тихи звуци (понякога в см. на „мърмори”) (б.а.)
*Шокар – куцащ сериен убиец с вдървен крак, от едноименен американски филм. Притежава способността да влиза в контакта и живее в телевизора. (б.а.)

Тук може да бъде разгледан албума със снимки от мероприятието, а като се прибера в къщи ще побликувам и траковете по дни, както и целият маршрут.
Дано ви е харесало

Ком - Емине

За епичните пътеписи по този маршрут ще дам директни линкове към съответните теми във форума на mtb-bg.com:

Светлин Денчев: КОМ-ЕМИНЕ. Или дотам и обратно

Пътепис на Борис Борисов, част 1
Пътепис на Борис Борисов, част 2
Пътепис на Борис Борисов, част 3

Ком-Емине 2010 - Иван Чолаков (cholla)

Iveca: Ком - Емине 1
Iveca: Ком - Емине 2
Iveca: Ком - Емине, снимки

Ком-Емине 2010 - Райко Стефанов (Rayko)

Милен (zappa): НА Варна

Оригиналът на текста

Понеже сме от Шумен, решаваме да отидем НА Варна. Този път ще го направим професионално – с отиване и връщане. Близо 200 километра в компанията на Кирчо и Анелия.
Кирчо, нека ви го представя, е натокана шосейка с колело, което струва колкото годишната ми заплата (Хм, или колелата днес са много скъпи, или трябва да си сменя професията.) Симпатично, скромно момче, съвсем не приличащ на русата садистка до него. А нея си я знаете – Анелия, Айс, Шефката – все си е тя, а тертипът й на каране изобщо не се променя, независимо дали става въпрос за черно или асфалт. Този път ми е паднала в ръчичките обаче, защото асфалтът е моят терен, Айс е гостуващият отбор. Правилата, разбира се, ги определя тя. А те, общо взето, са ми ясни, още преди да тръгнем.
Първо, кара се на три-осем, три-девет, три-безкрай, колкото имаш отзад. И колкото можеш все пак, бихте добавили вие. Да, ама не! Такива глупави доводи изобщо не вървят при нея. Като не можеш, да не си идвал. Аз съм ербап обаче. Знам, че няма шансове по асфалта да се търкалят разни глупави камъни, няма клони да се заплитат в спиците ми, нито коловози да изскачат пред гумата. Моят си сладък асфалт.
Второ, вода се пие само в движение. Ами който си я носи в раницата ли? Да не си я носи там, бе! Схванахте ли логиката й? Нека да пробваме със следващия казус, да видя какво сте разбрали. Къде ще са почивките? Все пак това са близо 100 километра. Познахте! Какви почивки? Това е асфалт – гони се време, средна скорост. Няма да разваляме статистиката с някакви ненужни почивки, я!
Това е положението. Теренът е мой, но именно заради това на него се играе само по нейните правила. А съм чувал (чак не мога да повярвам) за някакви благи разходки из природата с нейно участие. Ама така е – кой, каквото си го направи.
Какво да пиша за следващите 90 километра... Знаете как е в този леко глуповат стил. Леви-десни, леви-десни, и така, докато не спукаш гума, или не те блъсне кола. Движиш се гума до гума, за да използваш заслона на каращия пред теб, а единственият ти пейзаж е задникът му. Още отначало съм се застраховал, че аз зад мъж няма да въртя. С Анелия имам стотици, ако не и хиляди часове езда, та я възприемам вече като родна сестра. Не че не е извратено да зяпаш задника на сестра си в продължение на три часа, ама я си представете другата перспектива – ритмично движещи се мъжки бузи, обути в клинче. Б-р-р-р! Та така, колоната води Кирчо, след него е Анелия, аз съм последен.
Леви-десни, леви-десни. Някъде след Девня решавам да вкарам доза романтика, че взе да става скучно:
- Огледай се, Айс – димящи комини, лифт с преливащи от цимент вагонетки, топящ се асфалт и летящи коли по магистралата, не ти ли е...
- Млъквай! Затваряй си устата!!! – крясва блондито.
Егати! Какво й става пък на тази! Забрани ми да почивам, водата е кът, цигарите ми са се разкиснали в лепкавата пот, все така неотворени, ама и да не говоря ли, бе?! Тази жена със сигурност не е долюбвала „Моторни песни” на Вапцаров.
- Бъхтай си тогава сама – казвам аз и я изпреварвам бесен.
И друг път съм казвал, че няма по-добро гориво за колоездача от яда. Всъщност, мисля, че ако имаше начин тъща ми да кара с мен, разни Гюнтеровци щяха да ми дишат праха по състезанията.
Качвам баира на три-пет, оставяйки далеч назад киселата Анелия. Паля жадуваната цигара и я чакам в компанията на Кирчо. За него този баир е все едно разходка в Морската градина на Варна. След малко идва и тя. Яхваме колелата и продължаваме в гробовно мълчание. Ако мислите, че нещата са зле, винаги можете да разчитате на Анелия да станат още по-зле. Хрумва ми да се сдобрим, като оставя Вапцаров настрана. Явно е далеч по-сантиментална душа, отколкото предполагах. Дали да не й цитирам оня превод на Петя Дубарова по любимото парче на Pink Floyd. Чакайте, как беше...
„Към слънцето с пресъхнали очи,
Съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
И нищо ново няма да намериш,
Защото си съвсем обикновен човек
На средна възраст.”
Хм, я да си мълча. В тази убийствена жега едва ли е добра идея да споменавам на свадливото блонди разни пресъхнали очи, съсипия и жажда, още повече пък катерене. Въх, накрая на стиха пък ще излезе, че се заяждам с възрастта й. Добре, че си замълчах.
Влизаме във Варна. Кръстовища, светофари и пак кръстовища, и пак светофари. Най-накрая акостираме пред „Нико Байкс” – целта ни.
- Колко? Колко показва километража? – пита тя, а очите й са станали на цифрички.
Заради това ли беше всичко? Караници, глад, пек, коли. Всичко заради едната цифромания.
- 2:53 минути, средна скорост 30.2 км/ч – чинно докладвам аз.
Да чувате аплаузи? И аз не чувам. Някой да е станал на крака, за да ни вика на бис? Не виждам такъв. Безсмислена работа.
Хората от „Нико Байкс” излизат. Познаваме се вече, разхождали сме се по Шуменското платото с Ники и Тедо. Много точни хора, най-добрият магазин за колела, в който съм стъпвал. (Ники, ще си платиш за рекламата с един ремонт на марковата ми машина.) Анелия, ако не знаете, е по фамилия Карагьозян, така че е винаги жива за идеята да съчетае полезното с приятното. Започват едни ремонти по колелото й, край нямат. По някое време се сещам, че така и така я обявих за сестра, все има нещо арменско в мен по съребрена линия, да речем
- Тедо - почвам отдалеко, - я виж тук колодките нещо...
Три часа по-късно аз съм изключително доволен. Вече съм изпил две бири. Имам чисто нови спирачки, а работата при Ани се е закучила, останала е само с предна спирачка, задната ще се праща за диагностика някъде на майната си, което допринася за доброто ми настроение, още не мога да й простя крясъците по баира след Девня. Примижам доволно на сянка пред магазина, поркам си биричка, хубави хора на колелета идват и си отиват. Идилия. Хрумва ми да си купя и малко водка от магазина, ама като знам какво конско ще ми чете после шефката, зарязвам идеята с неохота. Кирчо отдавна ни чака на плажа. Колело като неговото сигурно не се чупи, за разлика от моето, което би довело всеки майстор до доларов екстаз.
Всяка идилия си има край, за съжаление. Време е за плаж. Спускаме се към морето, където ни чака Кирчо, размекнат вече от слънцето, но все така ревниво пазещ багажа си. Кисело се събличам и се просвам на чаршафа на Ани. Свивам се в ъгъла и започвам да се обръщам наляво, надясно, по гръб, по корем. Накъдето и да се завъртя обаче, все си оставам само по плувки. Плувки, които поразително напомнят колоездачно клинче, чак сега го осъзнавам. Боже, а някои – какво някои, повечето – цял ден са обути в тези гейски гащи. Не разбирам как съумяват да запазят все пак някакво достойнство. В един момент се улавям, че дори се зазяпвам в Кирчо.
„Един ден с клинче – цял живот педераст!”, започва да мига в главата ми някакъв неонов надпис. Изпаднал в паника, започвам да се озъртам за спасение. Монокини тип „лисичи муцунки” на един часа, „недокоснати от слънцето, неподвластни на земното притегляне” са се вирнали на три часа. Ихааа! Май ще трябва да легна по корем, че с тези плувки... Знаех си аз, че съм нормален. Претъркулвам се блажено.
- Боже милостиви – едва не изкрещявам. – Кой изрод е съблякъл тази баба точно на шест часа!!!
Потресен се завъртам и зяпвам едва ли не с любов Кирчо. Няма да я бъде тази! Плажът явно не е за мен. Аз съм хетеросексуален и смятам да си остана такъв. Либидото и колелото си ги искам в постоянна изправност.
- Отивам за цигари – извинявам се удачно аз.
Където и да е, само да е по-далеч от голите баби.
Нито един жест обаче не трябва да отива нахалост, помня от Реймънд Чандлър. Махнеш ли с ръка, после се почеши. Така и така съм тръгнал към магазина, купувам си и една бира. Връщам се тъкмо навреме.
- Хайде да си ги мерим – казва Ани и вдига крака си.
Очаровани от идеята, тримата вирваме бутове във въздуха, като всеки преценява мускулите на другарчето си. Поглеждам компанията ни отстрани. Двама мъже, единият от които порядъчно космат, но плешив (аз), и една жена, поразително приличаща на туристка от Швеция, вдигнали високо десните си крака, завистливо оглеждайки се един друг. Ама гледка!
Настроението ми малко по малко започва да се оправя. От бирата ще да е. Но както казах, винаги можете да разчитате на Анелия да направи нещата по-зле.
- Хайде да влизаме в морето – подканя ни тя.
- Тцъ! Не ща! – мърморя кисел.
Какво да й обяснявам, че имам страх от вода, че имам ужас от медузи. Дай да го раздаваме мъжки. Пък и ако някой ме е виждал във вода, ще го черпя една водка. Който ме познава, знае колко тежка клетва е това от моите уста.
Следващия час и нещо, аз седя и вардя багажа, докато Кирчо и Анелия се кикотят във водата и плуват ли, плуват. Егати досадата. Мълчах по пътя, мълча на плажа, ще й го върна към Шумен. По някое време ставам толкова нервен, че започвам да им соча въображаемия си часовник на ръката. Един вид – тръгвайте, че няма време, ще ви вземат дяволите. Най-накрая се измъкват. Минава 17 часа, със сигурност ще замръкнем по пътя. Отбиваме се в „Нико Байкс”, колкото да си купим някакви стопове, кой ти е предполагал, че ще се връщаме по тъмно, и пак сме на асфалта. Ето този момент чаках. Сега ще я скърша. Имаме 100 километра зад гърба си, чакат ни почти още толкова, ще се предаде, познавам си я. 20, 30, 40 километра ги отмятаме зад гърба си. Започвам да усещам зловещ глад. Чудесно! Щом аз съм гладен, тя трябва да се чувства като човекоядец на сладоледено парти. Единственият враг, пред който е безсилна – гладът. Мале, колко съм гладен! Хвърлям поглед към задника на Анелия пред мен, мислено го накълцвам на пържоли. Гладен съъъм! Идва някакво дълго спускане и аз с надежда търся първите признаци на предаване. Виждам я как се обляга с досада на кормилото, почти полягва върху него, само дето не захърква, ебаси! Ама на нея не само, че не й е гладно, ами й е досадно. Нито е уморена, нито нищо. Върти си и скучае. А аз умирам! Изпреварвам бесен колоната и соча към банкета. Соча устата си, соча и раницата като някакъв глухоням. Нямам сили да обяснявам. Искам да ям! Вадя с треперещи пръсти провизии и тъпча в устата – „Сникърс”, мед, вафла. Разбърквам всичко с език и гълтам. Не дъвча, гълтам. Някаква лепкава топка четирицифрени калории се пързалят по вените ми. Животът бавно и с неохота ме приютява в прегръдките си. Мамка му и спорт, мамка му и глупотевини. Сещам се за Нереза. Представям си го как вдига наздравици в момента, по неговия си обичай – хванал с два пръста чашата, и излива в бездънната къртичина. И не мед и вафли, а водка, мамка му! Като се върна в Шумен ще му подаря едно колело, та като го подпрем на масата у тях, та като почнем да спортуваме... Казвал съм го и друг път, предупреждавам ви пак – избирайте си приятелите. Видите ли нещо тихо и русо, дето гласчето му едва се чува – черта!
Потегляме отново. Вече нямам проблем, но самочувствието ми е сериозно пострадало. Мой терен било, нейните правила били... Простотии.
Километри мрак, някакви светлини в далечината – Паметника! Който не е от Шумен, не знае, но това е спасителната котва, блесналият фар, свирката в „Титаник”. Вижда се от десетки километри. Всеки колоездач, карал с Анелия, го дири с надежда на хоризонта. Ето го! Последни километри, влизаме в Шумен, мълчим.
- Каква е средната скорост? –„р-р-р”-ка тя.
Не, ще я убия!
- 27 км/ч – отговарям с убит от умора глас.
- Не, загубихме малко скорост, когато бутахме около плажа. Кирчо, колко показва твоят?
- Моят е развален – казва пък той.
Мамка му, на кого му пука! Иде ми да й изръкопляскам, да я извикам на бис, да спусна и вдигна завесата два пъти, да й поискам автограф, да й се поклоня доземи. Каквото и да е, само да заприлича на нормална блондинка.

Милен (zappa): Подбирайте приятелите си!

Оригиналът на текста

Подбирайте приятелите си! Практичен съвет от препатил човек. Подбирайте приятелите си, а ако попаднете на ентусиазиран индивид, на който му се живее интересно, бягайте надалеч и не се обръщайте дори.
Идеята, набързо нахвърляна от ентусиазираната Ани, е да минем част от маршрута „Ком – Емине”, а именно Върбишка планина, като отидем и се върнем „на ход” по асфалт. „При такава перфектна подготовка, няма как да не се справим”, писука радостно по телефона, докато се уговаряме. Всъщност „перфектната подготовка” се изразява в свалената от интернет информация как се осеверява карта и разказите на някакви страдалци, губили се из района. Имам лошо предчувствие, но както се оказва, никакви очаквания не могат да бъдат толкова лоши, колкото действителността. Действителност, в която имат място Планинската спасителна служба (ПСС), диви свине, тръни, къпини и една приятелка с физическата подготовка на Рони Коулман в най-добрите му години, но да не избързвам...
Всичко започна измамно добре. Стигаме без проблеми до х. „Върбишки проход”, където малшанса ни среща с един запознат с района чичо, на който очевидно морето е не до колене, ами най-много до глезена, да речем.
- Скучен маршрут сте си избрали. 30 километра широк и равен селски път и сте на Ришкия проход – казва той. – Я по-добре първо се разходете в другата посока. Там има пещери, скали. Пък после се помотайте по вашия маршрут.
Как ми се иска днес, два дена по-късно, да се върна, да го емна този тип и да го разходя по широкия му и равен път, пък ако ще и опело да му правим после. Анелия (нито за момент не забравяйте ентусиазма й) решава, че щом е толкова лесно, можем да минем и следващия участък към Емине. Още един съвет от мен – сблъска ли се човек с ентусиазирани индивиди, трябва да бъде строг и неотстъпчив. Обикновено давам съвети, които никога не следвам.
- Както кажеш, Ани! – блея примерено.
Както върви, нищо чудно и Емине да стигнем. А като го стигнем, вече я виждам как сковава сал с идеята да преплува до Русия.
Потегляме, и в интерес на истината в началото пътят си е точно така, както ни каза човекът – широк и равен. Отдолу дори прозира асфалт.
- Какъв е този асфалт? – възмущава се Ани.
- Ком – Емине по шосе! – размечтавам се пък аз.
Чешмичка, втора чешмичка, снимчици, рекичка. Я, че то било лесна работа! Какво се тръшкат минавалите по маршрута? Лигльовци! Прекосяваме някаква река, мислим си, че е екстремално. Боже, какви балъци! Правим сума ти снимки. Събуваме обувки, мием колела, крака. Абсолютна загуба на време и усилия, с оглед на случилото се по-късно. Минаваме през някаква поляна с постройки. Пътят се разклонява, ние обаче сме подготвени, както го уточнихме вече. Знаем, че трябва да следваме червената маркировка. Ще следваш, ако има такава! Тук червено, там червено. Няма и няма! Тръгваме на сляпо по едната пътека и пак стигаме до реката.
- Няма смисъл в това да я прекосяваме два пъти. Едва ли маршрутът минава тук – тъпо отбелязвам аз.
Тъпо, щото тази река я прецапвахме поне 10 пъти следващите няколко часа. При това се отказахме да събуваме обувки, да се гевезим с тинята по бреговете. Не си струваше просто. Тук правим първата си грешка. Поемаме по необозначена пътека, която изглежда прилично. То човек и като се жени, жена му изглежда прилично, обаче я я вижте 10 години по-късно... Мъдър съм, ама сега, пък акъл, дето идва отпосле, не ми го хвали! Катерим, бутайки. Тук-там караме. Слънцето почва да се вдига. Водата е на привършване. Вървим 7 километра в посока към нищото. Знаем, че сме сгрешили, ама как, мамка му, да се върнем? 15 километра нахалост. И тук случайността ни помага.
- Тихо! Диви свине! – шепне Ани.
Сочи някъде нагоре по склона и този път в гласа й няма и грам ентусиазъм. Намери си майстора! Мятаме се на колелата и правим образцово спускане – бързо, скоростно, технично. Животец, ей! След малко пак сме в изходна позиция. Тази река взех да я намразвам вече. Поне утоляваме жаждата си – лочим направо от нея..
- Тъпи, тъпи, тъпи! – крещи Ани и сочи маркировката върху някакъв камък.
Тази жена има неприятната склонност да обобщава. Що приказва за нас? От мен ако зависеше, щяхме да се реем някъде по така противния й асфалт, а вместо това съм някъде на майната си в компанията на дивите свине и нея. Всъщност, ако можех да избирам компанията си, щях да се върна радостно назад, викайки „гъци, гъци”, пък тя да си троши главата, като е толкова умна. Ама нали ми е приятелка, преглъщам тъпотата си и овчедушно подкарвам колелото си след нея.
Това как да е, но друго взе да ме притеснява – силите ми започват да се изчерпват. Все пак имам около 80 километра зад гърба си, от които 20 са по черно. Но 20 километра по черно с Анелия са си все едно един месец зверско каране с Моника. Поглеждам пред себе си русата й глава с надеждата и при нея да е така. Ами! Върти доволно педали, бърбори, дори имам подозрения, че се наслаждава и на убийственото слънце над главите ни. Добре, аз може да не съм издържлив колкото нея, но пък имам гордост в излишък. Ще си давам вид, че всичко е наред. Хубаво е като идея, ама изпълнението хич не ми се удава. Краката ми започват издайнически да се плетат, думите ми се заплитат в езика. Избирайте си приятелите, ей! По-далеч от морски пехотинци, маскирани като блондинки.
- Почивка! – крясвам бесен.
Тъкмо сме стигнали някаква полянка с пейки. Място, на което мога да векувам, особено в състоянието, до което ме е докарала. Сещам се за гордостта си и си докарвам твърд и, както си мисля, мъжествен израз на лицето.
- Няма да умираш, нали? – пита ме тя.
Не можеш да излъжеш морската пехота. Няма начин!
- Мисля днес да се въздържа, но добера ли се до Шумен, първата ми работа е да си намеря приятелка, която ще писка ужасено всеки път, когато си счупи нокътя – казвам аз.
Докато се опитвам да съчленя разпадналото ми се тяло, тя жизнерадостно търчи из поляната, сочейки някак тържествено различните пътеки. Вади някакви листа и започва да чете разказите на други мазохисти, минали през същата поляна. Всичко е добре, щом ми осигурява глътка въздух със забучен в устата фас. Те, мазохистите, видите ли, били стигнали тук, но ги дострашало да продължат по маркировката, защото пътят бил много обрасъл. Демек, ние не се плашим, ще минем точно по него.. Посъвзел се вече, аз заемам отново типичната за мен позиция тип „бийте ме, а аз ще се усмихвам”.
- Добре, Ани, както кажеш.
Що ли не ми подарят джърси с тази реплика.
Поемаме по маркировката. Кошмар! Къпини и трънки са превзели пътеката километри и километри напред. Стъпваш, те се впиват в глезените, а като направиш следващата крачка, зад гърба си оставяш парчета месо. В гърлото ми се надига жалостив хленч. Приятелката ми обаче крачи пред мен, не издава и звук. Чудя се защо не си обуе анцуга. Тя поне има такъв. Аз, както винаги, съм с веселите бермуди на цветя. По-късно разбирам, че го е направила от солидарност. Е, няма такъв човек! Сещам се за Гаджет, който в подобна ситуация с радост би ми събул гащите, за да ги обуе, а след това най-вероятно щеше да крачи пред мен и да ми се присмива. Все пак май съм намерил точната жена за приятел.
След малко нагазваме в море от коприва. На бой е почти колкото мен. Не че съм висок, направо съм тапа, ама си мисля, че подходящият размер за копривата е най-много педя, точно колкото за супа, което ме подсеща, че съм гладен, ама гладен, мамка му! Морската пехота не можеш обаче да занимаваш с такива прозаични действия. Няма смисъл да се спира. Посоката е една – напред и нагоре. Почивка, храна, отмора – непонятни неща за блондинката пред мен. Как ми се иска поне ентусиазмът й да поугасне малко.
- Няма маркировка! Свърши! Отново! – чувам я да казва.
Пожелах си го и стана. Само че когато нейният ентусиазъм спадне, трябваше да се досетя, че имайки предвид разликата в нивата ни, аз тотално ще се срина. И не ми казвайте, че няма причина за това. Намирам се на пичка си матерна, зад гърба ми море от коприва и тръни, пред мен е необозначената пътека, водата почти е свършила, а до мен – обезсърчен пехотинец. Пехотинецът може да има много недостатъци, но не мога да отрека, че е отличен психолог.
- Само не се спичай! Няма да ми се предаваш сега!
Толкова ли ми личи, бе? Наистина съм се предал. Има три-четири часа до мръкване. Ако не се измъкнем, май ще трябва да нощуваме на открито. Не се притеснявам за Ани. Сигурен съм, че такива като нея от ранно детство биват обучавани да удушават мечки-стръвници с голи ръце, ама как ми е жал за мене си, не е истина.
- Ето я! Намерих! Нова маркировка! – пак си е тя.
Толкова съм потънал, че дори и това не може да ме накара да изплувам. Някак вече ми опротивя и маркировката, и колелото, и гадната планина. Юрваме се по червения цвят, но ако досега се е разхождала (по нейните представи, разбира се, за мен си беше езда на предела на възможностите), сега вече гони и време, което ме поставя в неизгодната позиция на прясно изровен труп със случайно озовал се в ръцете му велосипед. Честно, вече ми се иска да мръкне. Предполагам, че поне когато спи, не върти педали, макар да не съм убеден на сто процента..
Спускане, качване, спускане, качване. Имам чувството, че са пуснали някакъв кьоркютук пиян планинар с кофичка червена боя в ръката, и оня, залитайки, е мацал ли, мацал. Стигаме някакво сечище. Ето тук пияният планинар явно се е уморил и е потънал в здравословен сън, защото маркировката отново свършва. Изобщо не ми пука вече. С Русата Амбиция не е така обаче. Много се дразни, когато не е по нейната. Чак не ми се вярва, но сякаш съзирам лека паника в очите й. Посочва някаква пътека, която би трябвало да ни изведе към Ришкия проход. Завъртаме по нея, пътьом прелитаме покрай хранилки за животни , обозначени с огромни цифри: „9”, „8”, „7”. Хрумва ми, че няма логика хранилка „1” да е курдисана в центъра на Риш, ама кой знае... Така и не стигнахме до нея. Още на 5-ти номер се озоваваме насред гола поляна, където пътеката свършва. „А сега да те видя, Ани!”, мисля си аз. Накъдето и да се обърнеш – планина. Няма начин, вече спираме с дивотиите и сядаме да почиваме. Тя не мисли така обаче. Явно школата за екстремално оцеляване, която без съмнение е завършила, след като е удушила първата си мечка, ги учат и на други номера. Поглежда мобилния си, оказва се, че има обхват и звъни на оператора си, за да го пита в коя клетка се намира. Препращат я на 112, а после и към ПСС. Служителят на ПСС обаче категорично отказва да признае, че съществува такава хижа – „Върбишки проход”. Всъщност, доколкото разбирам, той е против съществуването изобщо на Върбишка планина. Накрая, очарован от факта, че и двете са налице, изразява задоволството си, че сме живи и здрави. Абе какво да ви кажа – сюрреалистична картинка. Сякаш ПСС за взели някоя стаичка под наем, сложи ли са там някакъв търтей, който хрупа фъстъчки и порка бира пред празна карта, а звънне ли телефонът, оня сладур грабва флумастера и започва да нанася липсващите географски единици. Когато картата се попълни, така си представям нещата аз, ПСС ще се закрие. Кротко, като на идиоти, ни обяснява, че в такива ниски планини нямали техни хора., да сме питали камионите (каквото и да означава това), а накрая почти ни пожелава „лека нощ”.
Така, това е! Вече е ред и на морската пехота да свива знамена и да се прибира по спалните помещения. Дори си мисля да изпратя кутия с флумастери на ПСС.
- Сега, тръгваме по следите си. Докато се вижда, ще вървим по тях, а после можем да продължим да се движим поне до полунощ с фенера. Е, не! Уди Алън твърдеше, че Вселената не може да е безкрайна. „Мислете логично, все някъде трябва да свърши, да опре в нещо, стена ли ще е, що ли...” Георги Русев пък казваше, че бомбардировките през Втората световна война били по-рахат от барабаненето на Мамалев. „Бомбардират, бомбардират, па спрат! А при теб няма спиране бе, Гоше!” Кога, по дяволите, това русото ще се умори? Има ли Бог и кой му е разписал молбата за отпуск в неделя? Все фундаментални въпроси, пред които човечеството вдига в недоумение рамене. Качваме се на колелата, а аз саркастично започвам да си припявам едно любимо парче на Deep Purple – “You Keep On Moving”. Сарказмът обаче не е от най-силните страни на моята спътница. За какво й е? Нито печели състезания, нито върти педали. Толкова сме изпаднали, че се радваме на всяка локва. Пълним шишета и пием. По-дъхава и вкусна вода не съм вкусвал, честно!
Мръква се. Представям си как идиотът от ПСС си отваря поредната биричка, вдигнал крака върху бюрото с телефона, чичото от хижата замезва туршийка, забравил отдавна за нас, а ние бутаме колелата в лепкавата кал и търсим с фенера следите си. Стигаме разклон, на който те просто изчезват. Аз съм щастлив. Няма как, вече дори и Ани признава, че трябва да спрем. Просваме се до някакви нарязани дървета, а на мен ми хрумва гениалната мисъл да запаля огън. Най-накрая да поема и аз инициативата. Правя перфектна „индианска колибка” от сухи клонки, бучвам и листата с разказите на туристите, друго и не заслужават тези писания, само мътят главите на нормалните хора, паля запалка. Тази колибка явно съм я измазал с азбест. Така хубаво пуши, а така не ще да гори. Майната му! Било е и по-зле!
- Кога? – любопитства някакво ехидно гласче.
- Ами виж сега – подхващам спор със себе си, - всичко е въпрос на гледна точка. В края на краищата, замръкнал съм в Стара планина с блондинка.
- Хахаха! Само дето си замръкнал с грешната блондинка – злорадства оня.
Мамка му и гад! Абсолютно прав е. Няма пълно щастие. Един път да замъкна жена в гората и това да е Анелия. А не е като да няма мамещи алтернативи. Имаме си във велоклуба едни кльощави женички, дето не си представят колоезденето като един по-интересен начин да умреш. Поглеждам към Ани. Хм, и помен не е останал от коравото копеле, с което карах цял ден. Но който не я познава, може да се подведе. Има само едно по-страшно нещо от ентусиазираната Анелия и това е уплашената Анелия. Въздъхвам горко и се опитвам да направя тънкото си джърси на гънки. Кой знае защо си мисля, че така ще топли повече. Прегръщам плешките си и, както си мисля, прекарвам цялата нощ ококорен.
- Ама хъркаше снощи – казва ми Ани на сутринта.
- Глупости! Не съм мигнал! – възмущавам се аз.
- Да бе, да!
Наистина мисля така. Помня много добре, че крояхме с нея злостни планове под изцъклените звезди да прекараме някой, който много, ама много мразим по същия маршрут. Само дето не можахме да се сетим за никой, който да мразим чак толкова, а сега се оказва, че съм спал като пън. Не, ще си сменя приятелката само да се добера до Шумен.
Тръгваме още при първата бледа светлина, която се процежда през клоните на дърветата. Лутаме се, търсейки я следи от гуми, я маркировка. Нищо! Сещам се, че имам компас. Защо чак сега ли? Много просто – защото съм кръгъл идиот. Този компас обаче нещо не е на себе си. Упорито твърди, че още от вчера сме се движили на запад, а е ясно, че нашият маршрут е на изток. Не, повреден е. Абсолютно съм убеден, че там, соча с пръст изгряващото слънце, е запад. Мамка му! И слънцето се е бъгнало! Защо изгрява от запад?! Нещата започват да се изясняват. Първо, аз съм идиот, второ, Анелия не пада по-долу и трето, половината ден сме се движили към Емине, а другата половина към Ком.
И сега идва ред на уплашената Анелия да заяви:
- Никакво спиране! Нито за секунда! Ще се движим, докато се измъкнем.
Ето защо се плаша от уплашената Анелия, много по-зла е от ентузиазираната й посестрима. Гладен съм, пуши ми се, имам сили колкото на прегазен заек, но русото чудовище пред мен не разрешава никакво спиране. Чудя се дали е раждана от майка, или са я сглобили в някоя лаборатория. Търчи от дърво на дърво, понякога дори намира следи от маркировка, аз отдавана съм престанал да вярвам на глупавите червени ленти. Всъщност направо я мамя. Само чакам да изчезне в търсене на знаците и веднага се тръшвам на земята да бера душа.
- Намери ли? – крещи от гъсталака.
- Не, няма нищо – отговарям, лежейки.
Наближава 10 часа. Аз психически съм се подготвил за втора нощувка. Даже май взех да свиквам. Бих се чувствал идеално, само това русото да престане да ме юрка. Вярно, храната привършва, но хранилките за прасета са надолу. Онези кочани не изглеждаха много апетитни, ама не съм в положение да придирям. Маркировката изчезва за пореден път, но излизаме на някакво кръстовище от широки горски пътеки. Предлагам да се спуснем по едната. Не очаквайте от мен да искам да катеря другата. Кал, коловози, локви. Аз правя спускането на живота си. Събрал съм всичките си умения и рискувам максимално. По-късно Анелия ми казва, че се чудила какво толкова съм се мотал, предположила, че съм се пазил и съм бутал надолу. Абе, имаше нещо хубаво в тази жена, даже бях го написал някъде по-горе, но не мога вече да се сетя какво беше.
Я, наострям слух, това шум от автомобил ли е? Едва ли! Преди час категорично бях заявил, че чувам лай на куче, а Ани ме поправи, че било гугутка. Миражи! Тя кара около 200 метра напред. Изведнъж я виждам как хвърля „RAM”-а на земята и започва да прави диви подскоци с вдигнати ръце:
- Шосе! Асфалт!!! Шосеее!!!
И това го крещи най-добрата МТБ колоездачка в България.
Да, мамка му! Спасени сме! 22 часа кошмар в планината, а всичко приключва със спасителните крясъци „Шосе! Асфалт!!! Шосеее!!!” От мен да знаете, че всичко хубаво в колоезденето започва и свършва с този крясък, а гадното по средата, разни планини и камънаци, можете да си го спестите.